Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

Виждате ли колко е лесно да се пише, какво забавление е да се съчинява! Ето защо бих забранил този род литература.

2. Да няма повече романи за кръвосмешения. Дори и такива, които са безобидна проява на лош вкус.

3. Никакви произведения, чието действие се развива в кланица. Вярно, че засега има малко книги на тази тема, но напоследък забелязвам, че кланиците все по-често стават обект на литературно внимание. Подобно явление трябва да се задуши в зародиш.

4. Да се обяви двайсетгодишна забрана на романи, чието действие се развива в Оксфорд или Кеймбридж, и десетгодишна забрана на книгите, описващи живота в други университети. Това да не важи за политехниките (макар че подобни произведения не бива да се поощряват чрез субсидии). Никакви ограничения на романи за началното училище; онези за прогимназиалния живот да се възпрат за срок от десет години. Частична забрана на юношеската литература (по една книга на автор). Частична забрана на романи, написани в сегашно историческо време (пак по една на автор). Табу за романи с главен герой журналист или телевизионен коментатор.

5. Да се въведе данъчно облагане за литературата с място на действие Латинска Америка. Целта е да се затворят границите за екскурзиантстващия барок и железния ботуш на иронията. Ах, какво смешение на мизерен живот и висши идеали, на религия и разбойничество, на изумително благородство и произволна жестокост. Ах, тази птица дайкири, която излюпва малките си върху своето крило; ах, това дърво фредона, чиито корени израстват от клоните му и власинките им помагат на гърбавия да заплоди чрез телепатия високомерната жена на плантатора! Ах, операта, потънала сред джунглата! Позволете ми да ударя по масата: „Баста!“ Романите за Арктика и Антарктика да се стимулират с финансова помощ.

6.а. Да няма сцени, в които се сношават човек и животно, като например жената и делфинът, чието нежно съвкупление символизирало съединяването на онези разкъсани нишки, които някога крепели целостта на света чрез миролюбиво общение. Не, такива да ги нямаме.

6.б. И никакви сцени, в които мъжът и жената се съвкупяват във вана (по делфински, тъй да се каже). Доводите ми този път са предимно естетически, но също и медицински.

7. Да се престане с романите за локални, вече забравени войни в отдалечени краища на Британската империя; от тези тягостни четива научаваме първо, че англичаните са, общо взето, проклето племе, и второ, че войната не си е работа.

8. Да няма книги, в които разказвачът или някой от героите се представя само с инициали. Ама моля ви се, докога така?

9. Край на романите, които използват други романи. Стига вече „съвременни версии“, преработки, продължения и предистории. Да не се прибавят измишльотини към творбите, които са останали незавършени поради смъртта на авторите. Предвид това на всеки писател да се раздаде по едно килимче от разноцветни прежди, да си го сложи пред кабинета. На него да пише: „С чужда пита помен не се прави!“

10. Да се постанови двайсетгодишна забрана за използването на Господ; и най-вече за появата му в алегорична, метафорична, символична, завоалирана, неточна или загадъчна форма. Дългобрадият градинар, който се грижи за ябълката, мъдрият стар капитан, който никога не отсъжда прибързано, тайнственият герой, от чиято поява след Четвърта глава вече те побиват тръпки — всички те обратно в склада, до един! Господ може да се появява само като божество с лесно установима самоличност, което се разгневява от човешките прегрешения.

И тъй, как да уловим миналото? Дали, отдалечавайки се, то застава на фокус? Някои така мислят. Знаем повече, отколкото се е знаело преди, откриваме нови документи, използваме инфрачервена светлина да разчетем заличеното в кореспонденцията, пък и не робуваме на предразсъдъци, тъй че схващаме нещата по-изтънко. Така ли е наистина? Малко се съмнявам.

Ето, вземете например сексуалния живот на Гюстав. Години наред се е смятало, че Мечока от Кроасе е свалял рунтавия си кожух само пред Луиз Коле. „Това е единственият сантиментален епизод, който е оставил следа у Флобер“, заявява навремето критикът Емил Фаге. Но после наяве излиза връзката на Гюстав с Елиза Шлезингер — зазиданата Кралица на сърцето му, тлеещият огън, неудовлетворената младежка страст. Появяват се и други писма, както и „Египетският дневник“. По-късно от живота му издайнически лъхват парфюмите на актриси; става известно, че е делил легло с Буйе; самият той признава, че телячетата в Кайро са му харесали. Най-сетне добиваме цялостна представа за сексуалните му връзки: значи е бисексуален, с всестранен опит.