Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

В Каен Мъсгрейв наблюдавал регатата, заради която на пристанището се били струпали седем хиляди зрители. Повечето били мъже — селяни, облекли празнични сини ризи. Наоколо сякаш всичко било синьо — светло, но искрящо синьо. Това бил особен чист тон; Мъсгрейв го бил виждал само веднъж по-рано в специалното отделение на Банк ъф Ингланд, където унищожавали излезли от обращение банкноти. По онова време хартията за банкноти се оцветявала с разтвор от кобалт, силекс, сол и погаш: ако запалиш една пачка, пепелта се обагря в необикновения нюанс, който Мъсгрейв видял на пристанището в Каен. Цветът на Франция.

Докато пътешествал, навсякъде съзирал този цвят и по-ярките му оттенъци. Ризите и панталоните на мъжете били сини, три четвърти от женските рокли също; такива били и каруците, крайпътните табели с наименованията на селата, дръжките на земеделските сечива, ръчните колички, бъчвите под капчуците. В много градчета къщите синеели в лазурни багри както отвън, тъй и отвътре. Мъсгрейв не се въздържал и споделил пред един французин: „Във вашата страна има повече синьо , отколкото във всеки друг край на света, който познавам.“

Гледаме слънцето през опушено стъкло; а миналото трябва да разглеждаме през цветно стъкло.

Благодаря. Santé. Сигурно си купихте сирене, а? Нали няма да се разсърдите, ако ви дам един съвет? Изяжте го. Не го слагайте в найлонова торбичка в хладилника, та да го пазите за гости; преди да се усетите, ще шупне и ще завони като химически завод. Ще отворите торбичката и направо ще ви прилошее. „Да поднасяш на читателите подробности от личния си живот е еснафско изкушение и аз винаги съм му устоявал“ (1879). Но както и да е. Вие, разбира се, знаете как се казвам: Джефри Брейтуейт. Да не пропуснете „л“-то (ха-ха!), че ще ме объркат с някой парижки бакалин. Тъй де, шегувам се. Ето какво: нали знаете ония обяви за запознанства в списания от рода на „Ню Стейтсман“? Хрумна ми, че мога да ви се представя по техния модел: възраст шейсет и малко отгоре, лекар, вдовец, деца отгледани, в добра форма, ведър, макар и склонен към меланхолия, сговорчив, непушач, прави любителско изследване за Флобер, обича книгите, хубавата храна, пътешествията до познати места, старите филми; има приятели, но търси…

Тъкмо там е работата: но търси… Търся ли? Какво? Грижовна жена около четирийсет, разведена или вдовица. За съжителство? Не. Тогава в по-зряла възраст. За излети, за някоя и друга вечеря в ресторант? Не. Бисексуална двойка с перспектива да станем шведска тройка? В никакъв случай. Винаги чета тези изпълнени с копнеж обяви на последните страници на списанията, макар че не съм пожелавал да им отговоря; ето сега разбирам защо. Защото не вярвам на нито едно. Не че в тях лъжат безочливо, напротив, опитват се да бъдат съвсем искрени, но… не казват истината. Самата рубрика подстрекава изопачаването й. Кой гледа на себе си като на непушач в добра форма, склонен към меланхолия, ако такова представяне не се окуражава и дори налага от установеното клише? Изводите са два: първо, човек не може да опише сам себе си ей така, единствено като се гледа в огледалото; и второ, Флобер както винаги е бил прав. Стилът наистина зависи от темата. Колкото и да се съпротивляват, рекламиращите се винаги са сковани от образеца, от формата. Заставени са да се обезличат дори в този единствен случай, в който е необходимо да покажат себе си.

Поне можете да видите какъв цвят са очите ми. Не е така непостоянен като при Ема Бовари. Но помагат ли ви те да узнаете нещо? Може да ви подведат. Не, не че съм стеснителен, само ви предупреждавам. А знаете ли какъв цвят са били очите на Флобер? Не знаете по простата причина, че преди няколко страници премълчах този въпрос. Исках да ви спестя повърхностните заключения. Виждате ли колко съм съвестен? Това не ви харесва? Знаех си. Добре де. Та значи според Дю Кан галският вожд Гюстав, с исполинския ръст от метър и осемдесет и глас като йерихонска тръба, е имал „очи големи и зелени като морето“.

Онзи ден четох Мориак — „Интимни мемоари“, написани в края на живота му. Това е времето, когато последните клетници суета набъбват в киста, когато егото започва да повтаря патетично: „Помнете ме, помнете ме…“; същото онова време, когато се създават автобиографии, развихря се предсмъртно самохвалство и перчене и спомените, несъществуващи в ничия друга памет, се записват с измамна представа за значимостта им.

Но Мориак избягва именно това. Той пише своите „Мемоари“, но те не се отнасят до неговата личност. Спестил ни е детските си лудории и разкривените ченгелчета, първото слугинче, което е завел в прашната мансарда; няма го и всезнаещия вуйчо със златните зъби да разправя безбройните си истории, въобще нищо такова. Мориак разказва за книгите, които е прочел, за любимите си художници, за впечатляващи постановки. Той открива себе си чрез взиране в чуждите творби и заявява вярата си чрез гневни излияния срещу сатанинската същност на Жид. Да четеш мемоарите му е като да седнеш във влака срещу някой, който ти казва: „Не ме гледайте, външността ми подвежда. Ако искате да зърнете истинския ми лик, изчакайте да влезем в тунел и тогава вижте отражението на стъклото.“ Изчакваш, после се обръщаш към прозореца и съзираш една физиономия на пробягващия фон от осаждени стени, кабели и тук-там мяркащи се тухлени ниши. Призрачният образ потрепва и подскача, винаги отдалечен на няколко педи. Започваш да свикваш с неговото присъствие, следиш движенията и макар да знаеш, че съществуването му е условно, приемаш го като истинско. После внезапно изпищява свирка, разнася се тътен, плисва светлина; лицето изчезва завинаги.