Начумерен обиколих църквата (отбелязана с една звезда в пътеводителя «Мишлен»), купих си вестник, пих кафе, прочетох статията за обезумелия от любов колбасар и реших да се върна още със следващия влак. Шосето, отвеждащо към гарата, се нарича авеню «Франклин Рузвелт», макар че на вид не е тъй внушително като името си. На петдесетина метра преди гарата, вляво от пътя, видях ресторант. Казваше се «Папагалът». На тротоара се мъдреше шперплатов папагал с яркозелени пера, а в човката му беше пъхнат лист с обедното меню. Сградата бе облицована с полирано дърво, което й придаваше повече години, отколкото вероятно бе съществувала. Не зная дали я е имало по времето на Флобер. Но едно нещо зная: понякога миналото може да е намазано с мас прасенце, понякога мечка в бърлогата си, а друг път просто блясък в погледа на папагал, две насмешливи очи, които просветват насреща ни от гората.
9. В прозата на Флобер влаковете заемат незначително място. Но това е признак за историческа точност, а не за предразсъдъци: в повечето му творби действието се развива преди английските земекопачи и инженери да слязат на нормандските брегове. Бувар и Пекюше дълбаят из ерата на железниците, но (макар и учудващо може би) никой от двамата самонадеяни писари не е оповестил гледището си за новото транспортно средство.
Влаковете се появяват само във «Възпитание на чувствата». Отначало се споменават като не особено завладяваща тема на разговор по време на един прием у семейство Дамбрьоз. Първият истински влак и първото истинско пътуване са във Втора част, Глава III, когато Фредерик потегля за Крей с надеждата да прелъсти мадам Арну. Предвид нетърпението на своя герой Флобер придава на пътуването ведра лиричност: зелени равнини, пробягващи кантони, подобни на декори, кълба дим от локомотива, които кръжат над тревата, а после се разпръсват. На още няколко места в романа героите пътуват с железницата и изглеждат доста щастливи; поне никой не е толкова отегчен, та да скимти като забравено куче. И макар че Флобер решително е премахнал от «Селянката» на мадам Коле стиха за стелещия се към небесата пушек, това не му е попречило да вмъкне в собствените си природни картини (Трета част, Глава IV) «хоризонталната ивица дим на локомотив — същинско гигантско щраусово перо, чийто връх отлита в безкрая».
Личното му мнение по въпроса бихме могли да доловим само в един момент. Пелрен, художникът в компанията на Фредерик, който е майстор на завършените теории и незавършените скици, веднъж излага на показ една от малкото си готови картини. Флобер си позволява да се подсмихне скришом: «Тя изобразяваше Републиката или Прогреса, или Цивилизацията в образа на Исус Христос, управляващ локомотив, който прекосява девствена гора.»
10. Ето едно от последните изявления в живота на Гюстав, произнесено без никакво безпокойство: Чувствам как ей сега ще припадна. Слава богу, че ми се случва днес; много щеше да е неприятно, ако ме сполетеше утре, във влака.“
11. На перона. Кроасе днес. Огромната фабрика на мястото на някогашното Флоберово имение бълва ли, бълва хартия. Влязох вътре; на драго сърце ме поведоха из помещенията. Сред парата се взирах в цистерни, вани, корита… Толкова влага, за да излезе накрая нещо толкова сухо като хартията. Попитах моята придружителка дали произвеждат хартия за печатане на книги. Всякаква произвеждали. Разбрах, че обиколката ми ще е лишена от сантименталност. По един конвейер над главите ни се придвижваше барабан, широк шест-седем метра, на който бе намотана хартия. В тази обстановка изглеждаше нелепо огромен, като скулптура с предизвикателни размери в стил попарт. Споделих, че прилича на гигантско руло тоалетна хартия. Жената потвърди, че е именно това.
Навън съвсем не беше по-тихо, отколкото в сумрака на фабриката. По шосето, където някога е била пристанищната алея, бучаха камиони. И на двата бряга трещяха пилотонабиващи чукове. Минаващите кораби до един надуваха сирени. Флобер често твърдял, че самият Паскал навремето е посетил имението в Кроасе, а според местната легенда абат Прево бил написал „Манон Леско“ именно тук. Сега няма кой да повтаря такива измислици; а още по-малко — кой да им вярва.
Валеше тягостен нормандски дъжд. Спомних си за коня в полумрака на отсрещния бряг и за тихия плисък при лова на змиорки. Дали в тази мрачна търговска артерия още се въдят змиорки? Ако въобще ги има, сигурно са с вкус на течни горива и перилни препарати.
Читать дальше