Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

Флобер изпаднал във възторг от този разказ. „Знаеш ли какво, Лапиер, ти току-що ми подсказа тема за роман — още една «Бовари». Ема от висшето общество: какъв привлекателен образ!“ Веднага си записал историята и започнал да нахвърля бележки. Романът така и останал ненаписан, а бележките се изгубили.

Всички тези несбъднати романи не ни дават мира. И все пак бихме могли да ги досътворим, да ги подредим и допълним във въображението си. Може дори в университета да се изучават. Всяка самотна подпорна греда е един непостроен мост; ако се взираш дълго, в мечтите си ще успееш да го продължиш до другия бряг на Ламанша. Същото важи и за тези литературни ембриони.

А какво да кажем за неизживените му съдби? Те пък съвсем не ни дават мира; те са всъщност несбъднатият Флобер. „Термопилите“ наместо „Бувар и Пекюше“? Да, но това пак е книга. Ами ако самият Гюстав беше избрал друг път? Колко му е да се откажеш от писането. Повечето хора не са писатели и си живеят най-спокойно. Веднъж един от известните френолози — тези кариерни консултанти през деветнайсети век — огледал черепа на Флобер и заявил, че е роден за звероукротител. Май не е бил много далеч от истината. Спомнете си думите на Гюстав: „Привличам лудите и животните.“

Не е важен само животът, който познаваме. Нито животът, който е ловко прикрит. Да оставим лъжите за живота, някои от които вече не могат да бъдат пренебрегнати. Смисъл има и неизживеният живот.

„Какъв ще бъда, крал или прасе?“ — пише Гюстав в личния си дневник. На деветнайсет нещата изглеждат толкова прости. Съществува живот и не-живот; осъществяване в името на амбицията или падение, което те превръща в прасе. Опитват се да ти предскажат бъдещето, но никога не им вярваш докрай. „Много неща са ми предрекли — пише Гюстав по това време: 1) че ще се науча да танцувам; 2) че ще се оженя. Ще видим… Не вярвам.“

Не се оженил, не се научил да танцува. Толкова бил непохватен, че мнозина от главните герои в романите му в знак на съчувствие също отказват да танцуват.

Какво все пак научил в замяна на това? Разбрал, че животът не е избор между възкачване на трона по осеян с трупове път и въргаляне в кочина; че има крале-прасета и прасета-крале; че кралят може да завижда на прасето; и че неосъществените възможности придобиват различни измерения в зависимост от трудностите в реалния живот.

На седемнайсет години заявява, че иска да прекара целия си живот в разрушен замък край морето.

На осемнайсет решава, че е отвян във Франция по някаква нелепа приумица на вятъра шегобиец; а иначе бил роден за император на Кошиншин — да пуши лула, дълга сто лакътя, да има 6000 жени и 1400 евнуси; но ето че поради тази метеорологическа случайност е измъчван от огромни, неутолими желания, безмерна досада и вечни прозевки.

На деветнайсет възнамерява, след като изучи правните науки, да стане турчин в Турция или мулетар в Испания, или пък камилар в Египет.

На двайсет години все още желае да бъде мулетар, но мястото е вече по-конкретно — Андалусия. В своите планове за кариера се вижда и като lazzarone 42 42 Безделник, мошеник (ит.). — Б.пр. в Неапол; макар че щял да се задоволи да бъде кочияш на дилижанса между Марсилия и Ним… Лекотата, с която пътуват вече дори буржоата, отчайва онзи, който „носи Босфора в душата си“.

На двайсет и четири, след като наскоро са починали баща му и сестра му, се пита какво ще прави, ако и майка му умре: ще трябва да разпродаде всичко и да се пресели в Рим, Сиракуза или Неапол.

Пак на двайсет и четири, в старанието си да се представи пред Луиз Коле като чудак на чудаците, твърди, че дълго и много сериозно обмисля идеята да стане разбойник в Смирна. Но ако не друго, то поне „някой ден ще замина да живея надалеч и ни ще се видя, ни ще се чуя“. Луиз едва ли е била във възторг от отоманския бандитизъм, след като вече е обладана от „по-домашна“ мечта. Ако остане сам, ще напусне Кроасе и ще дойде да живее при нея в Париж. И Гюстав започва да си представя съвместния им живот, брака, блажените години на взаимна обич и другарство; представя си, че ще имат дете; представя си как Луиз умира, а той трепери над горкото сираче (уви, нямаме сведения за реакцията на Луиз спрямо този полет на фантазията). Ала екзотичната привлекателност на домашното огнище е мимолетна. За един месец времето на глаголите успява да се смени: „Струва ми се, че ако ти бях съпруг, щяхме да сме щастливи заедно. Но след щастието щяхме да се намразим. То е нормално.“ От Луиз се очаква да е благодарна, че прозорливостта на Гюстав я е спасила от такова неудовлетворително съществуване.