Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

1. Ненавиждал е човечеството.

Да, да, разбира се. Вечно това повтаряме. Ще ви отговоря по два начина. Първо, да започнем по същество: обичал е майка си. Това не разнежва ли глупавото ви сантиментално сърце, туптящо в двайсети век? Обичал е баща си. Обичал е сестра си. Както и племенницата си. А също и приятелите си. Възхищавал се е от определени личности. Но чувствата му са били към конкретни обекти, не ги е пилеел за всички вкупом. Смятам, че това стига. Можел е да направи нещо повече? Трябвало е да „обича човечеството“, да милее за целия човешки род? Но това не значи нищо. Да обичаш човечеството е все едно да обичаш дъждовните капки или Млечния път. Твърдите, че вие обичате човечеството? Не е ли това лесен начин да погалите самолюбието си, да спечелите всеобщо одобрение и да добиете увереност, че сте на прав път?

Второ, дори наистина да е мразел човечеството — или да е останал напълно равнодушен към него, както бих казал по-скоро, — не е ли имал право? Личи си въодушевлението ви от това човечество. У вас то извиква представи за добре проектирани напоителни системи, предано мисионерство и микроелектроника. Простете му, че го е възприемал по друг начин. Ясно, че това е дълга и широка тема. Но ми позволете първо да цитирам един от вашите мъдреци на двайсети век — Фройд. Съгласете се, че не е някой, който точи брадва за човечеството. Ще чуете ли заключението му за рода човешки, изказано десет години преди да умре? „Дълбоко в себе си тая убеждението, че моите скъпи ближни, хората, с малки изключения не струват нищо.“ И това от онзи, когото толкова години толкова народ е смятал за най-проникновения познавач на човешкото сърце! Не е ли малко смущаващо? Хайде, време е да изтъкнете нещо по-конкретно.

2. Ненавиждал е демокрацията.

„Демократщината“, както я е нарекъл в едно писмо до Иполит Тен. Кое предпочитате — демократура или демократурщина? Може би демокрастения? Вярно, че не е бил безкрайно въодушевен от нея. От което не бива да си вадите заключение, че е поощрявал тиранията или абсолютната монархия, или буржоазната монархия, или бюрократичния тоталитаризъм, или пък анархията, или каквото там щете. Предпочитал е китайския модел на управление — на мандарините, — макар да е бил съгласен, че шансовете да се въведе във Франция са съвсем нищожни. Струва ви се, че мандаринатът е крачка назад? Но нали прощавате на Волтер ентусиазма му относно просветената монархия; защо един век по-късно не простите на Флобер ентусиазма му относно просветената олигархия? Поне не е хранел детинската фантазия на някои литератори, че писателите повече от всички други са способни да управляват света. Работата е там, че Флобер е възприемал демокрацията просто като стадий в историята на управлението и е смятал, че проявяваме обичайната суетност, като я приемаме за най-съвършената и достойна форма на управление. Вярвал е в непрестанната еволюция на човечеството — или поне не я е пренебрегвал, — а оттам и в еволюцията на обществените форми. „Демокрацията не е последната дума на човечеството, както не са били и робството, феодализмът и монархията.“ Твърдял е, че най-добрата форма на управление е отмиращата, защото отваря път за друга.

3. Не е вярвал в прогреса.

В негова защита привеждам за пример целия двайсети век.

4. Не се е интересувал достатъчно от политика.

„Достатъчно“ ли? Съгласете се поне, че все пак се е интересувал. Намеквате тактично, че не е одобрявал онова, което е виждал (вярно е!), но щял да мисли по въпроса като вас, ако е проявявал малко повече интерес (абсурд!). Искам да направя две забележки, като ще поставя първата в курсив, защото това явно е любимият ви начин на изразяване. Литературата включва в себе си и политиката, а не обратното. Този възглед не е разпространен нито сред писателите, нито сред политиците, но ще ми го простите. Писателите, които смятат, че творбите им са инструмент на политиката, според мен принизяват писателството и глупашки превъзнасят политиката. Не, не казвам, че трябва да им се забранява да имат политически възгледи или да правят изявления по политически въпроси. Просто трябва да нарекат тази част от своите творби журналистика. Онзи автор, който смята, че романът е най-ефективната форма на участие в политиката, обикновено е слаб писател, слаб журналист и слаб политик.

Дю Кан е следял внимателно политиката, а Флобер — нередовно. Кое предпочитате? Първото. Ала кой от двамата е по-голям писател? Вторият. А какви са били политическите им възгледи? Дю Кан се е превърнал в летаргичен мелиорист; Флобер си е останал „широк либерал“. Това изненадва ли ви? Но дори Флобер да се беше нарекъл „летаргичен мелиорист“, пак ще кажа същото: каква странна суета проявява настоящето, като очаква миналото да му се подмазва. Обръщаме се към някой колос от предишните векове и започваме да се питаме: Наш човек ли е бил? Свестен ли е бил? Каква липса на самочувствие показва това: настоящето иска хем да покровителства миналото, като го нагажда към собствените си политически позиции, хем очаква от него похвали, потупване по гърба и поощрение все така да я кара. Ако това разбирате под „недостатъчен интерес“ към политиката от страна на мосю Флобер, то боя се, че клиентът ми трябва да се признае за виновен.