Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

И тъй, все още на двайсет и четири, Гюстав разгръща картата на света и заедно с Дю Кан замисля грандиозно пътешествие из Азия. Щяло да трае шест години и по грубите им сметки да струва три милиона и шестстотин хиляди франка… е, и малко отгоре.

На двайсет и пет години му се приисква да стане брамин; привличат го обредните танци, дългата коса, намазаното със свещено масло лице. Официално се отрича от желанието си да бъде босоног отшелник бенедиктинец, разбойник или турчин. „Сега или брамин, или никакъв… което ще е по-лесното.“ Хайде, не бъди никакъв, подтиква го животът. Колко е просто да бъдеш прасе.

На двайсет и девет, вдъхновен от Хумболт, Гюстав иска да замине за Южна Америка, да живее сред саваната и никой да не го знае.

На трийсет размишлява — както всъщност през целия си живот — върху своите предишни превъплъщения, върху неосъществените съдби и преражданията си в по-интересните времена на Луи XIV, Нерон и Перикъл. За едно от тези превъплъщения е сигурен: бил е собственик на трупа пътуващи комедианти по време на Римската империя, мошеникът с благовидна външност, който купува жени от Сицилия и ги прави актриси, една груба смесица от учител, сводник и човек на изкуството. (Докато чете Плавт, си спомня за този някогашен живот; той го кара да усеща le frisson historique 43 43 Историческата тръпка (фр.). — Б.пр. .) Тук трябва да споменем и „тайната“ около произхода на Гюстав: обичал да разправя, че има индианска кръв в жилите си. Изглежда, случаят не е бил точно такъв, макар че през седемнайсети век един негов прапрадядо емигрирал в Канада и станал ловец на бобри.

Пак на трийсет той чертае една по-реална съдба, но дори и тя се оказва мираж. Двамата с Буйе си представяли, че са старци, настанени в приют за неизлечимо болни: антики, които метат улиците и фъфлят един пред друг спомени за блаженото време, когато са били трийсетгодишни и са вървели пеша чак до Ларош Гуийон. Така и не доживели старческото слабоумие, с което се подигравали: Буйе умрял на четирийсет и осем години, а Гюстав на петдесет и осем.

На трийсет и една той пише на Луиз — отваря скоба в хипотезата, — че ако имал син, щял с голямо удоволствие да му сводничи.

Пак на трийсет и една, пак пред Луиз споделя едно свое кратко и несвойствено отклонение от поетия път: хрумването да зареже литературата. Изпитал желание да иде да живее при нея, в нея, да мушне глава между гърдите й; омръзнало му онанически да изпразва фразите от главата си. Но и тази идея била чиста проба издевателство над Луиз: разказана е в минало време, като някаква мимолетна прищявка в момент на слабост. Струва ми се, че винаги е предпочитал да търка глава между своите длани вместо между гърдите на Луиз.

На трийсет и две години й признава как е прекарал много часове от живота си: представял си какво ще прави, ако има един милион франка годишна рента. В тези видения слуги събували котурните му, обсипани с диаманти; заслушвал се в цвиленето на своите впрегатни коне, които били толкова прекрасни, че цяла Англия да се пукне от завист; щял да дава пирове с всевъзможни плодове, стриди и водорасли, да обгради трапезната зала с жасминови храсти, от които прехвръкват пъстри птички. Но това — за един милион годишно — била скромничка мечта. Дю Кан описва плановете на Гюстав за „Една зима в Париж“ — фантазия, където се сливат охолството на Римската империя, изтънчеността на Ренесанса и вълшебствата на „Хиляда и една нощ“. При старателно направената сметка се оказало, че „Зимата“ ще струва „най-много“ дванайсет милиона франка. В допълнение Дю Кан обобщава, че когато се отдавал на такива блянове, той направо се вцепенявал и изглеждал като пушач на опиум в транс. Витаел в облаците, живеел с мечти за злато. Този навик бил една от причините да се затормозява от постоянната работа.

На трийсет и пет разкрива „съкровената“ си мечта: да си купи малък palazzo във Венеция, на Канале Гранде. След няколко месеца към недвижимите имоти се прибавя и кьошк на Босфора. След още няколко месеца е готов да замине за Ориента, да остане там и там да умре. Художникът Камий Рожие, който живеел в Бейрут, го е поканил на гости. Ще отиде, защо не? Би могъл. Но не отива.

Ала от трийсет и пет нататък измисленият живот постепенно замира. Причината е ясна: истинският живот наистина е започнал. Когато „Мадам Бовари“ излиза във вид на книга, Гюстав е на трийсет и пет. Не са му необходими вече фантазии; или по-скоро, нужни са му други фантазии, по-конкретни и по-практически. Пред света той ще играе ролята на Отшелника от Кроасе. Пред парижките си познати ще се прави на Глупака в светските салони. На Жорж Санд ще се представя като преподобния отец Крюшар, йезуит, който се движи във висшето общество и се забавлява с женските изповеди. За най-близките си приятели ще бъде свети Поликарп, онзи странен епископ на Смирна, станал мъченик в последния момент (на деветдесет и пет години), който предварително огласил думите на Флобер: „Господи, Господи, в какъв век си ме накарал да се родя!“ Но тези отъждествявания вече не са някогашните сензационни алибита, в които се вживявал искрено; това са игрови превъплъщения, алтернативни съдби, появили се с разрешението на прочутия автор. Той не се е запилял чак в Смирна, за да стане разбойник, но пък е повикал полезния епископ на града да живее в кожата му. Не става укротител на диви животни, а на налудничави съдби. Буйната фантазия е умиротворена; писането може да започне.