Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

Очи в кафяво, очи в синьо. Има ли значение? Не става дума дали е важно, че авторът си противоречи. Питам се важно ли е какъв цвят са очите. Съчувствам на писателите, които трябва да споменават женските очи: изборът е толкова ограничен и на какъвто и цвят да се спреш, той неизменно буди банални асоциации. Очите й са сини: невинна и честна. Очите й са черни: страстна и предана. Очите й са зелени: необуздана и ревнива. Очите й са кафяви: сериозна и благоразумна. Очите й са виолетови: романът е от Реймънд Чандлър. Как можеш да избегнеш тези асоциации без куп уговорки относно характера на дамата? Очите й са помътнели; цветът на очите й се променяше от контактните лещи, които носеше; той никога не я поглеждаше в очите. И тъй, сами си избирайте. Очите на жена ми бяха синьозелени, което усложнява нещата. Та значи предполагам, че в мигове на откровеност писателят признава пред себе си безсмислието да описва очи. Той бавно си представя героинята, моделира я и чак тогава — вероятно това е последното нещо, което прави — пъхва чифт стъклени топчета в празните орбити. Очи ли? О, да, добре е да има очи, мисли си той и с отегчение благоволява да ги сложи на местата им.

По време на литературните си „проучвания“ Бувар и Пекюше загубват уважение към авторите, които изпадат в заблуждение и допускат грешки. Аз пък съм изненадан от нищожния брой грешки, които писателите правят. И тъй, епископът на Лиеж умира петнайсет години по-рано, отколкото трябва: това поврежда ли „Куентин Дъруърд“? Ето една дребна неточност, подаяние за критиците. Представям си романиста на ферибот, прекосяващ Ламанша — застанал на кърмата, хвърля залчета от сандвича си на кръжащите чайки.

Бях седнал доста назад и не можех да видя какъв цвят са очите на Инид Старки; помня само, че се беше облякла като моряк, имаше приведената походка на ръгбист, както и ужасяващо произношение. Но ще ви кажа и друго. Професорката по фреска литература в Оксфордския университет, почетен член на преподавателското тяло на Сомървил Колидж, „известна с проучванията си върху живота и творчеството на писатели като Бодлер, Рембо, Готие, Елиът и Жид“ (цитирам обложката на студията й; първо издание, разбира се), изследователката, посветила две обемисти книги и много години от живота си на автора на „Мадам Бовари“, е избрала за илюстрация на първия си том „Портрет на Гюстав Флобер от неизвестен художник“. Това е, което виждаме още преди да отворим книгата; ако щете, това е моментът, в който д-р Старки ни представя Флобер. Бедата е там, че портретът не е негов, а на приятеля му Луи Буйе, както ще ви каже и пазачката на лятната къща музей, пък и всеки в Кроасе. И така, какви изводи си правим, след като вече сме престанали да се подсмихваме?

Може би смятате, че продължавам да си отмъщавам на покойната професорка, която не може да се защити. А вероятно е и така. Но в крайна сметка quis custodiet ipsos custodesl Питам ви: Кой ще пази самите пазачи? А и друго ще ви кажа. Току-що препрочетох „Мадам Бовари“.

„Веднъж рисува Ема с кафяви очи (14), друг път със съвсем черни (15), а трети — със сини (16).“

Предполагам, че поуката от всичко това е следната: никога не се плашете от бележки под линия. Ето шестте пъти, когато Флобер споменава очите на Ема Бовари. Ясно личи, че те са предмет на особен интерес от страна на писателя.

1. (При първото появяване на Ема) „Онова, което беше хубаво у нея, бяха очите — кафяви, те изглеждаха черни от ресниците…“

2. (Описана от влюбения съпруг наскоро след сватбата им) „Гледани така отблизо, нейните очи му се струваха разширени, особено когато при събуждане отваряше последователно няколко пъти клепачите си; черни на сянка и тъмносини при силна светлина, те бяха като че с наслоени оттенъци, които, по-тъмни в дъното, ставаха постепенно по-светли към емайла на ретината.“

3. (На бала, под блясъка на свещите) „Черните й очи изглеждаха още по-черни.“

4. (При първата среща с Леон) „… устремила в него големите си, широко разтворени черни очи.“

5. (Впечатленията на Родолф от първата им среща) „… черни очи“.

6. (Ема се гледа в огледалото вечерта, след като е била прелъстена от Родолф) „Никога очите й не бяха изглеждали тъй големи, тъй черни, нито с такава дълбочина.“

Как го беше казала критичката? „Флобер не изгражда героите си като Балзак — чрез обективно описание на външността им; той всъщност е толкова нехаен към техния вид, че…“ Интересно ще бъде да се сравни времето, което Флобер е употребил, за да ни внуши, че героинята му има редките трудни очи на трагична прелюбодейка, с времето, което д-р Старки е прахосала, докато е търсела за какво да се заяде.