Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

А сега ще се върна към друга лекция, която преди години чух на литературните празници в Челтнам. Изнесе я един професор от Кеймбридж, Кристофър Рикс, който се представи блестящо; плешивото му теме блестеше, черните му обувки блестяха, а и лекцията му се оказа блестяща. Беше на тема „Грешките в литературата и имат ли те значение“. Евтушенко например направил явна грешка в едно свое стихотворение за американския славей. Пушкин не бил наясно с униформата, която военните обличали на балове. Джон Уейн не бил прав за летеца над Хирошима. Набоков, колкото и да е чудно, бил допуснал фонетични неточности в името Лолита. Имаше и други примери: оказа се, че Колридж, Йейтс и Браунинг не могат да различат ястреб от сив рибар и дори не знаят, че сивият рибар е всъщност чапла.

Два примера направо ме поразиха. Първият беше интересно откритие относно „Повелителят на мухите“. От известната сцена, където очилата на Прасчо се използват за разпалване на огъня, личало, че Уилям Голдинг е скаран с оптиката. Излиза, че е обърнал всичко наопаки. Прасчо е късоглед и едва ли са му предписали очила, които могат да се използват като лещи за съсредоточаване на лъчите. Както и да ги е въртял, нямало е как „да фокусират слънцето върху подпалките“.

Вторият пример се отнасяше до „Атаката на леката кавалерия“: Из долината на смъртта потеглиха шестстотин. Тенисън написал стихотворението съвсем наскоро след като прочел репортаж във в. „Таймс“, където се казвало: „допусната е груба грешка“. Разчитал и на по-ранно известие, в което се споменавали „607 конници“. След време обаче броят на участниците в събитието, което Камий Русе е нарекъл „този ужасен и кръвопролитен стипълчейз“, официално бил коригиран на 673. Из долината на смъртта потеглиха шестстотин седемдесет и трима? Къде отива ритъмът? Тенисън сигурно е могъл да ги закръгли на седемстотин, което не е съвсем точно, но поне е по-близко. Ала явно е поразмислил и е решил да остави стихотворението, както си го е написал. „За метриката според мен шестстотин е по-подходящо от седемстотин, тъй че да остане“ — така сигурно е казал.

Да напишеш 600 вместо 673 или 700, или прибл. 700, не може, струва ми се, да се окачестви като грешка. Несъстоятелността на Голдинговата оптика обаче трябва да се разглежда като пропуск. Следващият въпрос е: това има ли значение? Доколкото си спомням лекцията на проф. Рикс, той изтъкваше аргумента, че ако не може да се разчита на фактологическата страна на литературата, тогава е по-трудно да се използват и трикове като иронията или измислицата. Ако не знаеш кое е вярно или кое се приема за вярно, не можеш да отсееш онова, което не е вярно или се приема за невярно. Този довод ми се струва много смислен, макар че се питам към колко примера на литературни грешки всъщност се отнася той.

Струва ми се, че в случая с очилата на Прасчо: а) малцина ще забележат грешката, освен ако не са офталмолози, оптици или очилати професори по английска литература; и б) ако наистина я забележат, просто ще я взривят като малка бомба чрез контролирана експлозия. Още повече, че тази бомба (която в „Повелителят на мухите“ избухва на далечен бряг и има за свидетел само едно куче) не поврежда други части на романа.

Грешки като Голдинговата са „външни“ — несъответствия между онова, което книгата твърди относно случая, и това, което познаваме като действителност; те често показват единствено, че на писателя му липсват специални технически познания. Такъв грях е простим.

Какво да кажем обаче за „вътрешните грешки“, когато авторът заявява две несъвместими неща в една и съща творба? Очите на Ема са кафяви, очите на Ема са сини. Уви, това може да се обясни само с липса на професионализъм и с писателска небрежност. Онзи ден прочетох възхваляван дебютен роман, в който разказвачът — явно човек без сексуален опит и с аматьорски познания по френска литература — се опитва комично да изясни за себе си как е най-подходящо да целунеш момиче, без да бъдеш отблъснат. Бавно, но със страст и покоряваща сила постепенно я притегляш, вторачен в очите й, сякаш току-що ти е показала екземпляр от първото забранено издание на „Мадам Бовари“. Помислих си, че е остроумно казано и дори твърде забавно. Единствената беда е, че не съществува такова „първо забранено издание“ на „Мадам Бовари“. Романът се отпечатва за пръв път на части в сп. „Ревю дьо Пари“. Тогава се завежда съдебно дело за накърняване на обществения морал. И чак след оправдателната присъда творбата е издадена във вид на книга. Предполагам, че младият писател (струва ми се нечестно да цитирам името му) си е мислел за „първото забранено издание на «Цветя на злото»“. Той несъмнено ще успее да си поправи грешката, когато преиздадат романа му; ако това изобщо се случи.