Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

Ако сме интерпретаторски настроени, можем да се задълбочим още повече в тази дребна случка. Не е ли, да речем, знаменателно историческо събитие фактът, че най-великият европейски писател на деветнайсети век е срещнал на пирамидата един от прословутите герои от литературата на двайсети век? Флобер, още влажен от боцкането с телячетата в баните на Кайро, е трябвало да попадне на името, което по-късно Набоков е избрал за своя прелъстител на малолетна американска девойка. И после каква е професията на този едноцевен вариант на Humbert Humbert? Той е frotteur — човек, който търка мебели до блясък; но също така и извратен тип, който обича да се отърква в тълпата.

И това не е всичко. Сега да разгледаме иронията на иронията. От пътеписите на Флобер излиза, че визитната картичка не е била забодена от мосю Търкач, а е била поставена там от пъргавия и предвидлив Максим дю Кан, който е избързал нагоре в лилавата нощ и е поставил капанче за усета на приятеля си. С узнаването на този факт и нашето отношение се променя: Флобер става скучен и лесно предсказуем, а Дю Кан се превръща в остроумен денди, взел на подбив модернизма още преди модернизмът да се появи.

Но после продължаваме да четем. Ако прелистим писмата на Флобер, ще открием, че няколко дни след тази случка той пише на майка си за „невероятното изумление от находката“. „Като си помисля само, че бях понесъл това картонче чак от Кроасе и накрая не успях лично да го поставя където трябва. Онзи разбойник се е възползвал от моята разсеяност и е тършувал, докато накрая е намерил тази толкова уместна визитна картичка на дъното на сгъваемия ми цилиндър.“ Значи става още по-заплетено: когато е тръгвал за Египет, Флобер е подготвял специалните външни ефекти, които после ще изглеждат толкова характерни за светоусещането му. Иронията се размножава, реалността избледнява. Интересно, защо е носил сгъваемия си цилиндър на пирамидите?

Гюстав често си спомнял за летните ваканции в Трувил, където имал за компания папагала на капитан Барбе или кучето на мадам Шлезингер — това били едни от малкото безметежни дни в живота му. През есента на своята двайсет и пета година той споделя в писмо до Луиз Коле: „Най-големите събития в живота ми са няколко мисли, четенето, морските залези в Трувил и безкрайните разговори с един приятел (Алфред льо Поатвен), когото вече загубих, тъй като се ожени.“ В Трувил той се запознава с Гъртруд и Хариет Колиър, дъщери на британския военноморски аташе. Изглежда, и двете са се влюбили в него. Хариет му подарила портрета си, който той закачил над камината в Кроасе. Но повече харесвал Гъртруд. Нейните чувства могат да бъдат отгатнати по един текст, който е писала десетилетия по-късно, след смъртта на Гюстав. Макар да си служи с измислени имена, тя гордо заявява в стила на романтичната проза: „Обичах го страстно, благоговейно. Изминаха толкова години, но към другиго не изпитах преклонението, нито любовта, нито пък страха, които ме бяха обладали тогава. Нещо ми подсказваше, че никога няма да бъда негова… Но дълбоко в душата си съзнавах колко истински мога да го обичам и почитам, и да му бъда покорна.“

Пламенният спомен на Гъртруд може и да е бил въображаем: все пак какво по-разнежващо и примамливо за чувствата от покоен гений и ваканция край морския бряг през младежките години? А може и да не е бил въображаем. Макар че десетилетия са били далеч един от друг, Гюстав и Гъртруд не са се забравили. Той й изпратил „Мадам Бовари“ (тя му благодарила, но обявила романа за „противен“ и му цитирала поета Филип Джеймс Бейли, автор на „Festus“ , според когото моралната поука за читателя била най-важният писателски дълг). Четирийсет години след онази първа среща в Трувил тя дошла в Кроасе да го види. Красивият рус рицар от нейната младост бил вече плешив и червендалест, само с няколко зъба в устата. Но галантността му все още се радвала на добро здраве. „Моя стара приятелко, младост моя — писал й той по-късно, — през дългите години, които преживях, без да зная къде се намирате, може би не е имало и един-единствен ден да не мисля за Вас.“

През онези „дълги години“ (и по-точно през 1847-а, една година след като Флобер си спомня за трувилските залези в писмото до Луиз) Гъртруд вече е обещала да обича и почита друг мъж, комуто да бъде покорна: някакъв английски икономист на име Чарлс Тенант. Докато Флобер мъчително воювал за европейска слава, Гъртруд подготвяла за издаване книга: дневника на дядо си, наречен „Франция в навечерието на Революцията“. Умряла през 1918-а на деветдесет и девет години; дъщеря й Дороти била омъжена за пътешественика Хенри Мортън Стенли.