Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

А що се отнася до съвпаденията в книгите, ще ви кажа, че в този похват има нещо евтино и сантиментално; от естетическа гледна точка винаги изглежда долнопробен. Като например историята с трубадура, който минава тъкмо навреме, за да спаси честта на красивата девойка; или неочакваните, но удобни Дикенсови благодетели; или безболезненото корабокрушение край чуждоземен бряг, събрало отново братя и сестри или влюбени. Веднъж разкритикувах тази лесна хитрина пред един поет, човек, който явно се смяташе за майстор на римуваните съвпадения.

— Може би имате твърде прозаичен ум — заяви той.

— Ами разбира се — отвърнах аз самодоволно, — за да преценяваш проза, е нужен прозаичен ум.

Ако бях литературен диктатор, щях да забраня съвпаденията в художествените произведения. Е, може би не докрай. Бих позволил използването им в пикареската — там са си на място. Ами да: нека летецът, чийто парашут не се е отворил, да си се приземи точно в копата сено, нека добрият просяк с гангренясалия крак да си открие заровеното съкровище. Карай да върви, в пикареската става.

Разбира се, един от начините да легитимираме съвпаденията е да ги наречем похвати на иронията. По-умните така и правят. В края на краищата иронията е модерно средство, достоен партньор на усета и остроумието. Кой ще седне да я отрича? И все пак понякога се питам дали най-остроумната и уместна ирония не е просто добре замаскирана случайност, изкусно прикрито съвпадение.

Не зная какво е мислил Флобер за съвпаденията. Надявах се, че им е дал определение в своя безпощадно ироничен „Речник на готовите истини“; но той скача от съвкупление на съдийство . И все пак любовта му към иронията е явна. Това е една от неговите особености, които най-много го доближават до съвременността. В Египет той изпаднал във възторг, като разбрал, че думата алме , означаваща „интелектуалка“, е изгубила първоначалния си смисъл и с нея вече назовават проститутките.

Дали иронията не обсебва и живота на своя създател? Флобер е бил убеден, че е така. През 1878 г., когато се навършвали сто години от смъртта на Волтер, честванията били организирани от някой си Мение, производител на шоколад. „Горкият стар гений — възкликва Гюстав, — и сега не можа да се отърве от иронията на съдбата.“ А тя е преследвала и самия Флобер. Когато е писал за себе си „Привличам лудите и животните“, е трябвало да добави „и иронията“.

Вземете „Мадам Бовари“. Обвинена е в нецензурност от Ернест Пинар, прокурора, печално прославил се и със съдебното дело срещу „Цветя на злото“. Няколко години след като романът бил оправдан, се разкрило, че Пинар е анонимният автор на твърде цинична стихосбирка. Флобер доволно потрил ръце.

А сега надникнете в самата книга. Два от най-паметните моменти в нея са прелюбодейното пътуване на Ема във фиакъра със спуснатите завеси (сцена, която пазителите на морала намират за особено скандална) и последните думи от романа: „Наскоро получи Почетния кръст“, които потвърждават буржоазния апотеоз на аптекаря Оме. И тъй, изглежда, идеята за фиакъра е хрумнала на Флобер в резултат на чудатото му поведение в Париж, когато от страх да не налети на Луиз Коле пътувал навсякъде в закрит файтон. Та значи средството, към което прибягнал от някакво целомъдрие, после е било използвано от него, за да улесни сексуалната авантюра на героинята си.

С Почетния кръст на Оме пък става тъкмо обратното: животът имитира и иронизира изкуството. Само десет години след като написал последния ред на „Мадам Бовари“, Флобер, заклет противник на буржоазията и яростен враг на правителството, приел титлата Кавалер на Почетния легион. Следователно финалният ред от живота му папагалски е повторил финалния ред от неговия шедьовър: на погребението му се появил отряд войници, които дали залп над ковчега и така се простили по стара национална традиция с един от най-невероятните и сардонични кавалери на Франция.

А ако тези примери за ирония не ви харесват, имам и други.

През декември 1849 г. Флобер и Дю Кан се изкачили на гигантската Хеопсова пирамида. Пренощували в подножието й и станали в пет часа, за да е сигурно, че ще стигнат до върха й преди изгрев-слънце. Гюстав си наплискал лицето с вода от един мех; заслушан във воя на чакал, запалил лула. После четирима араби бавно го изтикали по стръмните каменни блокове чак до върха — двама го подпирали отзад, двама го теглели отпред. Дю Кан — първият човек, който е снимал Сфинкса — вече бил горе. Пред тях се разливал Нил, потопен в мъгла — приличал на млечно море; зад тях безкрайната пустиня още тънела в мрак — вкаменен лилав океан. Най-сетне на изток затрептяла оранжева ивица; млечното море отпред се превърнало в плодоносна зелена шир, а пясъчният лилав океан отзад просветлял до сияйно бяло. Изгряващото слънце озарило върха на пирамидата. Поглеждайки надолу, Флобер видял в краката си визитна картичка, забодена с кабарчета в дупчиците на каменния блок. Humbert, Frotteur 23 23 Полировчик (фр.). — Б.пр. , пишело на нея, а отдолу бил посочен адрес в Руан. Забележителен момент: иронията е попаднала точно в целта. Този момент е съзвучен и с модернизма, защото всекидневното се примесва с възвишеното, получава се сливане на категориите, което ние със самочувствието на собственици смятаме за характерна черта на нашата насмешлива и прозорлива епоха. Благодарни сме на Флобер, че е уловил този момент, защото в известен смисъл иронията не е съществувала, преди той да я забележи. Други туристи, току-виж, взели визитната картичка за боклук. Щяла е с години да си стои там и кабарчетата й да ръждясат. Но Флобер й вдъхва смисъл.