Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

При една от африканските експедиции на Стенли екипът изпаднал в беда. Пътешественикът бил принуден постепенно да захвърли всичкия излишен багаж. В известен смисъл това бил обратният вариант на „Какво бихте взели на пустинен остров?“ 24 24 Обичайният последен въпрос в популярно английско радиопредаване, в което се интервюират известни личности. — Б.пр. , вече разигран на живо. Вместо да се запаси с вещи, които ще направят живота в тропиците по-поносим, Стенли бил принуден да се лиши от много неща, за да оцелее. Явно, че книгите били извън списъка на необходимото и той започнал да ги изхвърля; накрая стигнал до онези две, които всеки участник в радиопредаването споменава като необходим минимум за цивилизованост: Библията и Шекспир. Третата книга на Стенли, онази, която изоставил последна, преди да стигне до крайния минимум, била „Саламбо“.

Унилият плачевен тон на Флоберовото писмо за залезите, изпратено на Луиз Коле, не е бил престорен. Та нали през същата тази 1846 г. починали първо баща му, а после и сестра му Каролин. „Какъв дом! — пише той. — Същински ад!“ Цяла нощ бдял над трупа на сестра си: тя лежала, облечена в бялата си венчална рокля, той седял и четял Монтен.

На сутринта преди погребението се навел над ковчега и я целунал за последно сбогом. За втори път в разстояние от три месеца чул тропота на подковани ботуши, изкачващи се по дървените стълби. Идвали да отнесат още едно мъртво тяло. За скръб този ден нямало време, трябвало да се вършат много неща: да се отреже кичур от косата на Каролин, да се снеме гипсова маска на лицето и ръцете й. „Видях как огромните лапи на тия грубияни я опипват, мажат лицето й с гипс.“ За погребенията са необходими и големи грубияни.

Пътят до гробището бил вече познат. Като видял зейналия гроб, съпругът на Каролин се разридал. Гюстав гледал как спускат сестра му. Внезапно ковчегът се заклещил между стените на трапа, който се оказал твърде тесен. Гробарите го извадили и така съвсем го разлюлели. После взели да го натискат от едната страна, от другата, накланяли го, блъскали по него с лопата, мъчели се да го натикат с лостове; но той не помръдвал. Накрая един от гробарите стъпил върху капака, точно над лицето на Каролин, и успял да напъха ковчега до дъното на трапа.

Гюстав си поръчал бюст на Каролин, който отлели от гипсовата й маска. Бюстът стоял на лично място в кабинета през целия му живот, чак до неговата смърт, която го споходила в същия този дом през 1880 г. Мопасан помогнал да приготвят мъртвеца за погребението. Племенницата на Флобер поискала да направят, както си му е редът, гипсова отливка на ръката на писателя. Оказало се невъзможно: стисната в юмрук в предсмъртния миг, тя се била вкаменила.

Шествието поело първо към църквата в Кантльо, а после към гробището, където отряд войници изстрелял своя гротесков коментар на последното изречение от „Мадам Бовари“. След кратко надгробно слово започнали да спускат ковчега. Но и той се заклещил. Този път широчината му била добре измерена, но гробарите си били спестили малко от дължината на трапа. Синовете на някогашните грубияни полагали напразни усилия. Не успели нито да натикат ковчега долу, нито да го изтеглят нагоре. След няколко минути неловко мълчание изпращачите на Флобер бавно поели обратно и го оставили да лежи в земята, килнат назад.

Нормандците са прословути със своето скъперничество; явно, че и гробарите им не правят изключение. Вероятно негодуват срещу всяка ненужна копка, свиди им се всеки чим и, изглежда, са поддържали това свое негодувание като професионална традиция от 1846 до 1880 г. Може би преди да напише „Лолита“, Набоков е чел писмата на Флобер. Може би не е толкова учудващо, че пътешественикът Стенли се е възхищавал от африканския роман на Флобер. Сигурно това, което сега възприемаме като случайност на съдбата, лека ирония или смел, изпреварил времето си модернизъм, тогава е изглеждало по-различно. Флобер е носел визитната картичка на полировчика от Руан чак до пирамидите. Дали това е било шеговита реклама на собствения му усет; дали е било предизвикателство към грапавата повърхност на пустинята, която не се поддава на полиране; или пък нас е вземал на подбив?

Ще ви кажа защо мразя критиците. Не заради това, в което обикновено ги обвиняват: че били неуспели творци (сред тях рядко се срещат творци; може да са неуспели критици, но то е друг въпрос) или че по природа били завистливи, язвителни и суетни (и тези упреци най-често са неоснователни; по-скоро можем да ги обвиним в прекалено великодушие към посредствеността, та когато изкусно сразят някого, да не излезе, че това е обичайната им тактика). Не, причината да мразя критиците — и то в отделни случаи — се дължи на факта, че са способни да напишат изречения като следното: