Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

„Флобер не изгражда героите си като Балзак — чрез обективно описание на външността им; той всъщност е толкова нехаен към техния вид, че веднъж рисува Ема с кафяви очи (14), друг път със съвсем черни (15), а трети — със сини (16).“

Това сразяващо, старателно подготвено обвинение, подкрепено с цитати, е отправено от покойната д-р Инид Старки, професор по френска литература в Оксфордския университет, най-изчерпателната сред английските биографи на Флобер. Номерацията в текста й отпраща към бележки под линия, където тя пробожда писателя с копието на съответното изречение от еди-коя си глава.

Навремето слушах една лекция на д-р Старки, изнесена на френски, и със задоволство ще ви осведомя, че акцентът й беше убийствен; говореше като домашна възпитателка, самоуверена, но скарана със слуха; произношението й съчетаваше (често в една и съща дума) педантично спазване на фонетичните правила с комични грешки. Това, естествено, не накърняваше компетентността й на преподавател в Оксфордския университет, защото съвсем доскоро тази институция предпочиташе да възприема съвременните езици като отмрелите, за да изглеждали по-престижни и по-близки до античното съвършенство на латинския и старогръцкия. Изумих се как е възможно човек, за когото френската литература е съдба, да изопачава дотолкова думите в този език, та да се чудиш какво говори за разглежданите от нея автори (нейните пациенти, тъй да се каже, онези, от които си вади хляба).

Може би ще решите, че се заяждам на дребно с една покойна критичка само защото е изтъкнала, че Флобер не е имал достатъчно избистрена идея за очите на Ема Бовари. Но аз не съм привърженик на максимата: De mortuis nil nisi bonum 25 25 За мъртвите — само добро (лат.). — Б.пр. (в края на краищата говоря от позициите си на лекар); пък и е трудно да потиснеш раздразнението си, когато някой критик се захваща за такава дреболия. Но отначало ме доядя на Флобер, а не на д-р Старки (жената просто си вършеше съвестно работата). Значи този гений, уж толкова усърден и взискателен, не е успял дори да оцвети еднакво отначало докрай очите на най-известната си героиня? Виж ти! Но тъй като не бях способен да му се ядосвам за дълго, прехвърлих чувствата си върху критичката. Трябва да си призная, колкото и пъти да съм чел „Мадам Бовари“, не съм забелязал, че очите на Ема си менят цвета. А трябваше ли? Вие щяхте ли да забележите? Дали не съм бил погълнат от неща, които д-р Старки е пропуснала (макар че сега не мога да се сетя какви ще да са били тия неща)? С други думи, съществува ли съвършен читател, който да не пропуска нищо? И съдържа ли прочитът на д-р Старки всички онези чувства, които книгата събужда у мен, а освен тях и още много други, тъй че моят прочит в известен смисъл да се окаже безпредметен? Е, надявам се, че не. Моят прочит вероятно е безпредметен от гледна точка на историята на литературната критика, но не и що се отнася до удоволствието. Не мога да докажа, че ние, обикновените читатели, се наслаждаваме на книгите повече, отколкото професионалните критици; но ще ви изтъкна едно наше предимство: ние сме способни да забравяме. Доктор Старки и подобните на нея носят бремето на добрата памет. Книгите, които тълкуват и преподават, не им излизат от ума. Те се сродяват с тях. Може би затова някои критици възприемат малко покровителствен тон към предмета на своите занимания. Държат се тъй, сякаш Флобер (или Милтън, или Уърдсуърт) е някоя тяхна стара леля, прикована към люлеещия се стол и лъхаща на гранясала помада, досадна родственица, която си живее само с миналото и от години повтаря едни и същи неща. Разбира се, домът си е неин и настанилите се там не плащат наем, но дори и така, тя вече си е… хм, изпяла песента.

Виж, на обикновения, но страстен читател му е позволено да забравя; той може да си замине, да изневерява с други писатели, а после да се завърне и отново да се влюби силно. Не е необходимо връзката да се скрепява чрез сродяване и домашен уют. Тя може да е непостоянна, но когато съществува, е пламенна. В нея няма и следа от делничното озлобление, което се натрупва при тягостното, монотонно съжителство. Не съм стигнал дотам с отегчен глас да напомням на Флобер да простре измокрената постелка пред ваната или да използва четката за тоалетната чиния. А д-р Старки не може да се сдържи и прави именно това. Вижте какво, ще ми се да извикам, писателите не са съвършени ; както не са и съпрузите, и съпругите. Истината е, че дори да изглеждат съвършени, на практика не могат да бъдат такива. Никога не съм смятал, че жена ми е безупречна. Обичах я, но не се заблуждавах. Спомням си, че… Не, това ще го оставя за по-нататък.