— Продължавайте. — Този човек явно беше побъркан. Нищо чудно, че го бяха изхвърлили от университета. Да бяха го направили още преди години.
— Знаете ли, имаше прекрасни неща в тия писма. Доста от тях бяха много дълги и изобилстваха с размишления за други писатели, за обществения и културния живот и тъй нататък. Бяха дори по-непринудени от другите му писма. Може би защото ги е изпращал извън страната, затова си е позволявал такава свобода.
Съзнаваше ли какво ми причинява този престъпник, този мошеник, неудачник и убиец, този плешив ненормален подпалвач? Изглежда, съзнаваше.
— А и нейните писма бяха прекрасни по своему. Разкриваха целия й живот. Както и много черти от характера на Флобер. Бяха пълни с носталгични описания на живота им в Кроасе. Явно, че е имала много точно око. Забелязвала е неща, които, струва ми се, друг не би доловил.
— Продължавайте — повторих и мрачно помахах на келнера. Не бях сигурен дали ще издържа още дълго. Щеше ми се да кажа на Уинтъртън колко много се радвам, че навремето англичаните са подпалили Белия дом и са го изравнили със земята.
— Навярно се чудите защо съм ги унищожил. Виждам, че сте пораздразнен. И тъй, в последното си послание до нея Флобер пише, че ако умре, писмата й ще й бъдат върнати и тя трябва да ги изгори, и нейните, и неговите.
— Изтъква ли някакви причини?
— Не.
Това звучеше странно, ако се приемеше, че този маниак не лъже. Но истината е, че Гюстав е изгорил голяма част от писмата си с Дю Кан. Може би поради някакъв моментен изблик на гордост по отношение на произхода си не е искал светът да узнае, че без малко е щял да се ожени за гувернантка, и то англичанка. Или пък не е искал да разберем, че прословутата му любов към изкуството и самотата едва не е била разколебана. Но светът щеше да узнае за това. Бях решил да го известя по някакъв начин.
— Нали разбирате, нямах друг избор. Искам да кажа, че ако се занимаваш с писатели, трябва да се отнасяш почтено към тях, прав ли съм? Трябва да уважаваш волята им дори ако другите не го правят.
Какъв самодоволен и гаден морализатор! Пъчи се с етиката си както проститутките с грима си. Какво безочие.
— В това негово последно писмо имаше и друго. Освен че умоляваше мис Хърбърт да изгори кореспонденцията, й даваше и доста озадачаващо указание: „Ако те попитат какво съм ти писал или как съм живял, моля те, излъжи ги. Или, тъй като най-малко аз мога да те моля да лъжеш, просто им кажи това, което предполагаш, че искат да чуят.“
Почувствах се като Вилие дьо л’Ил-Адам: за няколко дни ми бяха дали палто и скъп часовник, а после грубо ми ги бяха отнели. Слава богу, че в този момент се появи келнерът. Между другото, Уинтъртън съвсем не беше толкова глупав: отместил назад стола си, той разсеяно чоплеше нокти.
— Жалко за едно — рече, след като платих сметката с кредитната си карта. — Сега май не мога да финансирам мистър Гос. Но, убеден съм, ще се съгласите, че тук стои интересният въпрос за моралния избор.
Мисля, че забележката ми относно творческите и сексуалните способности на Гос беше крайно несправедлива; но не се стърпях.
„Аз привличам лудите и животните.“
Из Писмо до Алфред льо Поатвен, 26 май 1845 г.
МЕЧОКА
Гюстав е бил Мечока. А сестра му Каролин е била Плъхчето („твоето любимо плъхче“, „твоето предано плъхче“ — подписва се тя; „мъничко плъхче“, „ох, плъхче добричко“, „палаво плъхче, послушно плъхче, клето плъхче“ — обръща се към нея брат й). Още когато Гюстав е бил двайсетгодишен, са го смятали за особняк, за мечок, за чудак; дори преди първия епилептичен припадък той е живеел с тази представа за себе си. „Аз съм мечок и искам да си остана в хралупата, в леговището, в моя кожух, в старата ми меча кожа; искам да си живея тихо и кротко, далеч от буржоата и буржоазките.“ След припадъка звярът се вселява трайно в него: „Живея сам, като мечок.“ (Думата „сам“ в това изречение би трябвало да се разбира като „сам, ако не се броят родителите ми, сестра ми, слугите, кучето ни, козичката на Каролин и редовните посещения на Алфред льо Поатвен“)
След като се възстановява, му е позволено отново да пътува; през декември 1850 г. в писмо до майка си от Константинопол той разгръща образа на Мечока, който вече обяснява не само характера му, но и литературната му стратегия.
„Ако се потопиш в живота, не можеш да го съзреш ясно: или много страдаш от него, или много се забавляваш. Според мен художникът е чудовищно създание, невиреещо в природата. Всички злочестини, които Провидението му стоварва, се дължат на упоритото му нежелание да приеме тази максима… Тъй че твърдо съм решил да се примиря и да живея както досега: сам, заобиколен от тълпата велики личности, които са моите единствени приятели… мечок с мечата си кожа за дружина.“
Читать дальше