Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

А как ли е действал Флобер? Знаем твърде малко за четирите му пътувания до Англия. Знаем например, че Голямото изложение през 1851 г. най-неочаквано си е спечелило одобрението му — „прекрасно нещо, независимо че всички му се възхищават“. Но записките му от това първо посещение в Лондон запълват всичко на всичко седем страници: две за Британския музей плюс пет за китайската и индийската зала в Кристъл Палас. Какви ли са били първите му впечатления от нас? Сигурно ги е споделил с Джулиет. Заслужили ли сме определенията му в „Речник на готовите истини“ („ АНГЛИЧАНИ— Всички «богати». АНГЛИЧАНКИ— Трябва да се учудваме, че раждат красиви деца“ )?

А следващите му посещения, когато вече е бил автор на прословутата „Мадам Бовари“? Търсил ли е срещи с английски писатели? Интересувал ли се е от английските вертепи? Може би си е седял кротко с Джулиет, впил поглед в нея по време на вечеря; и дали после е щурмувал „укреплението“? Или пък, както донякъде се надявах, са били просто приятели? Наистина ли неговият английски е бил така тромав, както изглежда от писмата му? Дали си е служел само с Шекспировия език? Оплаквал ли се е много от мъглата?

Когато се срещнахме с Ед в ресторанта, той ми се видя още по-окаян от преди. Разправи ми, че са им съкратили бюджета, оплака се от жестокия свят и от това, че няма публикации. Още преди да го е казал, разбрах, че са го изхвърлили от катедрата. Обясни ми, че уволнението му е ирония на съдбата: дължало се на предаността му към работата, на желанието му да бъде справедлив към Гос, когато го представи на света. Шефовете му в университета го посъветвали да не се престарава толкова. Той обаче не бил съгласен с тях. Много уважавал литературата и писателите, за да си позволи да кара през пръсти.

— Мисълта ми е, че им дължим нещо на тия хора, нали така? — завърши Ед.

Май не проявих такова съчувствие, каквото той очакваше. Но всеки с късмета си, нали така? Моят късмет за пръв път ми се усмихваше. Бях си поръчал вечерята, без много-много да избирам, и изобщо не забелязвах какво ям. Ед чете и препрочита менюто, сякаш бе Пол Верлен, когото за пръв път след месеци гладуване канят на прилична вечеря. Докато слушах досадните му оплаквания и го гледах как бавно преглъща херингата си, съвсем изгубих търпение; макар че от това възбудата ми не намаляваше.

— Та значи — подхванах аз, щом ни сервираха основното ястие — Джулиет Хърбърт.

— Ааа… да — рече той. Разбрах, че трябва да го подканям. — Случаят е по-особен.

— Сигурно.

— Да. — Изглеждаше малко притеснен и смутен. — Преди пет-шест месеца идвах тук да издирвам една далечна потомка на Гос. Не че се надявах да открия кой знае какво. Просто, доколкото знаех, никой не беше разговарял с въпросната жена и аз реших, че е мой… дълг да я посетя. Можеше до нея да е достигнала някоя семейна легенда, която не бях взел предвид.

— И?

— И нищо. Нямаше какво ново да науча. Но поне прекарах един приятен ден в Кент.

Пак ми се стори някак притеснен. Изглежда, му липсваше дъждобранът, който келнерът най-безмилостно му отне.

— А, разбирам какво ме питате. Всъщност до тази жена наистина беше достигнало нещо, а именно писмата. Хайде да караме поред. Ако бъркам, вие ме поправяйте. Джулиет Хърбърт е умряла през 1909 г., там някъде, нали? Такааа. Тя имала една братовчедка. Такааа. Тази братовчедка намерила писмата и ги занесла на Гос да пита имат ли някаква стойност. Той решил, че иска да му измъкне пари, и казал, че са интересни, но нямат литературна стойност. Като чула това, братовчедката просто му ги връчила и казала: „Щом нищо не струват, оставям ви ги.“ И той ги прибрал.

— Откъде знаете всичко това?

— Към тях имаше и писмо от Гос, с неговия почерк.

— И после?

— После се озовали у тази жена от Кент. Лошото е, че и тя ми зададе същия въпрос. Дали стрували нещо. Съжалявам, постъпих доста нечестно. Обясних й, че по времето на Гос са били ценни, но вече не. Казах й, че и сега си остават много интересни, но нямат голяма стойност, защото половината от тях са на френски. Купих ги за петдесет лири.

— Боже мой! — Нищо чудно, че изглеждаше притеснен и смутен.

— Е, подличко постъпих, нали? Нищо не ме оправдава, макар тогава да ми се струваше, че лъжата на Гос позаглажда моята вина. Това поставя интересен нравствен въпрос, прав ли съм? Истината е, че бях много потиснат, защото останах без работа, и реших, че ще ги занеса в Щатите и ще ги продам, за да мога да продължа книгата си.