Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

— Колко са писмата?

— Май седемдесет и пет. Трийсет и шест-седем от нея и толкова от него. Така и се спазарихме — за английските по една лира, а за френските по петдесет пенса.

— Боже мой! — Питах се каква ли е всъщност цената им. Може би хиляда пъти по-голяма, ако не и повече.

— Дааа…

— Продължавайте, разкажете ми за тях.

— Хм. — Той млъкна и в погледа му бих прочел лукавство, ако не беше такъв кротък и педантичен човек. Може би се забавляваше с въодушевлението ми.

— Добре, да започваме. Какво ви интересува?

— Прочетохте ли ги?

— О, да.

— И… и… — Не знаех какво да попитам. Сега вече си личеше, че Ед се забавлява. — И… имали ли са любовна връзка? Имали са, нали?

— Разбира се.

— А откога? Скоро след като е пристигнала в Кроасе?

— Да, съвсем скоро.

Е, това обясняваше писмото до Буйе: Флобер си е правел шега, като се е преструвал, че шансовете му пред гувернантката са също толкова големи (или толкова нищожни), колкото и на приятеля му. А всъщност…

— И това е продължило през всичкото време, докато тя е била там?

— О, да!

— А когато той е дошъл в Англия?

— И тогава пак.

— Добре де, били ли са сгодени?

— Трудно е да се каже. Май натам е вървяло. Има някои намеци и от двете страни, повечето шеговити. Споменава се за малката английска гувернантка, която е оплела в мрежите си известния френски писател. Какво щяла да прави, ако го вкарат в затвора, в случай че пак накърни обществения морал с някоя книга, ей такива работи.

— Добре, хубаво. А разбираме ли каква е била?

— Каква е била? Аха, питате за външността й.

— Да. Няма ли… няма ли… — Той усети какво очаквам. — Няма ли снимка?

— Снимка ли? Да, всъщност няколко. Правени са в едно фотостудио в Челси, на дебел картон. Сигурно той я е помолил да му ги изпрати. Те представляват ли някакъв интерес?

— Иска ли питане! И как е изглеждала?

— Доста хубавичка, но красотата й не се набива на очи. С тъмна коса, волева брадичка и правилен нос. Не съм я разглеждал много, не е мой тип.

— А добре ли са се разбирали? — Вече не знаех какво друго да попитам. „Английската годеница на Флобер — мислех си. — От Джефри Брейтуейт.“

— О, да, така изглежда. Сигурно са били много влюбени. От последните писма личи, че е усвоил доста английски гальовни думи.

— Значи добре се е оправял с езика, а?

— В неговите писма има няколко дълги пасажа на английски.

— А харесвал ли е Лондон?

— Харесвал го е. Как иначе? Бил е градът, където живее неговата годеница.

Ах, тоя симпатяга Гюстав, казах си наум. Почувствах как се разнежвам. Бил е тук, в този град, преди повече от век с моя сънародница, която е пленила сърцето му!

— Оплаквал ли се е от мъглата?

— Естествено. Писал е нещо такова: как живееш сред тая мъгла? Докато мъжът разбере, че насреща му върви дама, и вече е късно да свали шапка. Чудя се как нацията ви не е отмряла, след като природните условия затрудняват и елементарното кавалерство.

Да, типичният му тон — изискан, закачлив, леко похотлив.

— А нещо за Голямото изложение? Коментирал ли го е подробно? Обзалагам се, че много му е харесало.

— Вярно. Разбира се, то е било няколко години, преди да се срещнат, но той го споменава с умиление. Чуди се дали не са се срещнали в тълпата, без да се забележат. Смята, че това е било едно ужасно място, но в същото време и доста прекрасно. Струва ми се, че е разглеждал всички експонати като огромно количество суров материал за творбите си.

— Ами… не, нищо, нищо. — Но защо пък не? — Предполагам, че не е посещавал публични домове.

Ед ме изгледа малко сърдито.

— Но това са писма до любимата му, нали така? Едва ли ще седне да се хвали пред нея с подобни неща.

— Да, правилно. — Стана ми неловко и в същото време ми идеше да литна. Писмата ми. Моите писма. Явно, че Уинтъртън възнамеряваше да ми ги даде, за да ги публикувам. — И тъй, кога мога да ги видя? Носите ли ги със себе си?

— Ааа, не.

— Не? — Е, вероятно беше по-разумно да ги държи на сигурно място. Пътуването крие рискове. Освен ако… ако имаше нещо, което не съм схванал. Да не би пък да искаше пари? Внезапно осъзнах, че не зная нищо за Ед Уинтъртън, освен че притежава моя екземпляр на Тургеневите „Литературни спомени“. — Поне едно-единствено не донесохте ли?

— Не. Знаете ли, аз ги изгорих.

— Какво? Какво?

— Да, всъщност това имах предвид, като ви казах, че случаят е по-особен.

— Сега звучи като криминална история.

— Бях сигурен, че ще ме разберете — каза той за мое удивление; сетне пусна широка усмивка. — Вие единствен от всички. Всъщност отначало реших да не казвам на никого, но после се сетих за вас. Помислих си, че е добре да споделя всичко това с някой, който е вътре в нещата. Ей тъй, да се знае все пак.