Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

1875

Разорението на Ернест Команвил е гибелно и за Флобер. Той продава фермата си в Довил; трябва да се моли на племенницата си да не го гонят от Кроасе. Тя и Команвил го кръщават „Навлека“. През 1879 г. е принуден да приеме държавна пенсия, уредена от приятелите му.

1876

Умира Луиз Коле. Умира Жорж Санд. „Сърцето ми се превръща в некропол.“ Последните години в живота на Гюстав са безплодни и самотни. Признава на племенницата си, че съжалява, задето не се е оженил.

1880

Обеднял, самотен и изтерзан, Гюстав Флобер умира. В некролога от Зола се казва, че четири пети от жителите на Руан не са го познавали, а останалите са го ненавиждали. Така и не успява да завърши „Бувар и Пекюше“. Някои смятат, че тази творба го е погубила. Преди да я започне, Тургенев го посъветвал да съчини от всичко това разказ, а не роман. След погребението една групичка от изпращачите му, сред които били поетите Франсоа Копе и Теодор дьо Банвил, се събрали на обяд в Руан да почетат паметта на писателя. Като седнали на масата, се оказало, че са тринайсет на брой. Суеверният Банвил настоял да се намери още един човек и изпратили Емил Бержьора, зет на Готие, да потърси някого на улицата. След като неколцина му отказали, той се върнал с един редник в отпуск. Войникът не бил и чувал за Флобер, но мечтаел да се запознае с Копе.

1842

Аз и книгите ми в една квартира: като корнишонче в буркан с оцет.

1846

Още когато бях съвсем млад, имах ясна представа за живота. За мен той беше като противна миризма на готвено, която те лъхва от отдушника. Не е нужно да си ял от яденето, за да разбереш, че ще ти се повдигне от него.

1846

Постъпих с теб така, както и по-рано с най-обичните ми: обръщах чувала наопаки, за да видят какво има на дъното, а те се задавяха от вдигнатия прахоляк.

1846

Животът ми е вкопчен в друг живот (на мадам Флобер) и все така ще бъде, докато трае този, другият. Като водорасло, полюлявано от вятъра, аз се крепя на едно-единствено жилаво влакънце, впито в скалата. Скъса ли се то, накъде ли ще се зарее клетото безполезно растенийце?

1846

Искаш да подкастриш дървото. Листатите клони на тази дивачка са се разперили на вси страни да поемат слънце и въздух. Но ти държиш да ме превърнеш в шпалирно дръвче, в спретната овошка, раждаща хубав плод, който и децата ще могат да берат, без да се катерят по стълба.

1846

Не мисли, че принадлежа към онази вулгарна порода мъже, които изпитват погнуса след плътски удоволствия и смятат, че любовта не е нищо друго освен сласт. Не, това, което е съградено в мен, не се руши тъй лесно. Вярно, че замъците на сърцето ми се покриват с мъх още щом бъдат издигнати, но трябва да мине време, за да се превърнат в развалини, ако изобщо някога се срутят.

1846

Аз съм като пура: трябва да всмукнеш дълбоко, за да ме разпалиш.

1846

Сред мореплавателите има такива, които откриват нови светове, прибавят земи към земята и звезди към звездите; те са властелините, великите мъже, нетленно прекрасните. Други бълват ужас от корабните оръдия, грабят, забогатяват и затлъстяват. Други пък поемат да търсят злато и коприна под чуждо небе. Има и такива, дето ловят сьомга за чревоугодниците и треска за бедняците. Аз съм невзрачният търпелив ловец на бисери, който се гмурка в дълбочините и излиза с празни ръце и посиняло лице. Някаква гибелна съблазън ме тегли надолу към бездните на мисълта, към онази съкровена глъб, която вечно изкушава силните. Цял живот ще съзерцавам океана на изкуството, в който други плават и се сражават, и навремени за разтуха ще се гмуркам за ония никому ненужни зелени и жълти мидички. Ще си ги събирам и ще облепя с тях стените на моята колиба.

1846

Аз съм писател гущер, ленивец, който цял ден лежи на припек под благодатното слънце на Красотата. И нищо повече.

1846

Дълбоко в мен се таи всеобхватна, горчива и безмерна досада , която ме задушава и ми пречи да изпитам наслада. Тя ме обзема по всяко време, тъй както подутите тела на удавените кучета току изскачат на повърхността, при все че на шиите им са вързани камъни.

1847

Хората са като различните блюда. Мнозина буржоа ми приличат на варено говеждо, димящо, но безсочно и блудкаво (селяците много го ядат, защото добре засища). Други хора са като бяло месо, сладководни риби, тънки змиорки от тинестото речно дъно, стриди (осолени и неосолени), телешки глави или подсладена овесена каша. А аз? Аз съм като точещи се макарони с миризливо сирене. Трябва да свикнеш с тях, че да почнат да ти харесват. Накрая наистина ти се струват вкусни, но едва след като безброй пъти ти се е повдигало от тях.