Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Майката на Ели беше привлекателна жена в началото на четирийсетте, но с достатъчно младежко излъчване, за да изглежда добре в дрипавите избелели дънки и коженото мотористко яке, които беше облякла. Имаше гъста, къдрава къносана коса и приятни бръчици около устните и очите и очевидно отдавна беше вдигнала ръце от дъщеря си и нейните номера.

— Тя е луда — заяви спокойно Катрина, още щом влезе в колата. — Не знам как стана такава и защо, но това е факт. Не луда в смисъл на някаква болест на мозъка, а просто откачалка, неподдаваща се на контрол. Имате ли нещо против да запаля, ако отворя прозореца? — Разрови чантата си за запалка, но не откри такава и в следващия момент вече бе забравила напълно за пушенето. — Странно е наистина, но когато я родих, искрено се надявах тя да стане такава: буйна, войнствена, шумна и колоритна. Затова я нарекох Елинор Тойа.

— Това да не е някакво класическо име? — запита Фиона.

— Не, от популярната музика е — отговори Уил. Фиона се засмя, макар че той изобщо не разбра защо.

— Тойа Уилкокс.

— А сега, когато тя наистина стана буйна и войнствена и всичко останало, бих дала всичко на света да бе безлична като мишка и да се прибира навреме всяка вечер. Направо ме убива.

Уил примигна при тази игра на думи и стрелна с поглед седящата до него Фиона, но тя не даде никакви признаци да е възприела фразата като нещо по-различно, освен в преносното й значение.

— Но това вече е последната капка — допълни Катрина.

— Точно така — отекна Фиона.

— До следващата последна капка, разбира се.

И двете се засмяха едновременно, но Уил си каза, че е точно така. Винаги ще има още една капка. Ели убива Катрина, а Маркъс убива Фиона и двамата ще продължат да убиват майките си още години наред. Майките са като Неумрелите. Защото не могат да живеят истински, но и не могат да умрат истински — единственото, което могат да правят, е да седят в колата на някой непознат и да се присмиват на себе си. И хора като Джесика имат наглостта да го убеждават, че пропуска толкова много от живота?! Никога нямаше да проумее какво точно е това, което пропуска.

Спряха да заредят колата, като междувременно си купиха кутийки с безалкохолни, чипс и шоколадови десертчета. И когато отново се настаниха по местата си, атмосферата между тях се бе променила — някъде между отварянето на кутийките и шумоленето на разкъсани пакетчета чипс те се бяха превърнали в трио. Сякаш напълно бяха забравили каква е причината за пътуването им — самото пътуване се бе превърнало в цел. От някогашните си училищни екскурзии Уил си спомни, че това сигурно има нещо общо със слизането и обратното качване, макар че не бе сигурен в кое от двете. Може би човек не забелязва, че си е създал някакво чувство, докато не се раздели с него и после не си го върне — но сега наистина имаше някакво чувство: някаква необяснима смесица от отчаяние, споделена загриженост, потисната истерия и чиста проба екипен дух. А най-странното от всичко бе, че Уил се усещаше част от този дух, а не същество, наблюдаващо отстрани. Надали точно в това се състоеше същността на нещата, които изпуска, защото той изобщо не ги изпускаше, но сигурно все пак имаше нещо общо с децата. За всичко това трябваше да благодари на Маркъс — защото момчето може и да е непохватно, странно и какво ли не още, ала притежаваше рядката дарба да изгражда мостове навсякъде, където се появеше, а много малко възрастни са способни на това. Доскоро Уил не би могъл да си представи, че ще се доближи по някакъв начин до Фиона, но ето, че го правеше. Отношенията му с Рейчъл също получиха основите си чрез Маркъс. А ето, че в колата му имаше и трета личност, която допреди малко той не познаваше, но вече с нея си разменяха шоколадови десертчета и отпиваха от обща кутия безалкохолно така, сякаш си бяха обменили телесни течности. Най-голямата ирония от всичко бе, че това странно и изключително самотно дете е в състояние да създаде всичките тези връзки и въпреки това да си остане на светлинни години далече от всички.

— Защо се е застрелял онзи човек? — запита внезапно Фиона.

— Кърт Кобейн ли? — запитаха едновременно Уил и Катрина.

— Да, май така се казваше.

— Вероятно е бил нещастен — отговори Катрина.

— За това не ми беше трудно да се сетя и сама. Но от какво е бил нещастен?

— Ами, май вече не си спомням. Ели непрекъснато ми говори за него, но аз престанах да я слушам доста отдавна. Може би наркотици? Тежко детство? Някакъв натиск отвън? Сигурно от всичко по малко.