Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Това е една наша нова практика. Опитваме се да поставим престъпниците лице в лице с жертвите на престъплението, така че да осъзнаят последствията от своите действия.

— Остава обаче да си изясним кой в случая е престъпник и кой — жертва! — натърти Ели многозначително.

— Ели, млъкни най-сетне! — каза майка й.

Не след дълго в стаята въведоха една доста притеснена млада жена в края на двадесетте си години. Тя бе облечена с тениска с лика на Кърт Кобейн и тежкият грим по лицето й се натрапваше от пръв поглед. Генетиците биха се видели в истинско чудо, ако трябва да сравняват нея и Ели — тя спокойно можеше да мине за по-голяма сестра на тийнейджърката.

— Това е Рут, собственичката на магазина. А това е младата дама, която ви счупи витрината — представи ги полицайката.

Ели я изгледа изумено отгоре до долу и попита:

— Те ли ти казаха да го направиш?

— Кое?

— Да изглеждаш като мен.

— Като теб ли изглеждам наистина?

Всички присъстващи в стаята, в това число и полицаите, се засмяха.

— Ти си сложила онази снимка на витрината, за да се възползваш от парите на хората — заяви Ели със забележимо по-малко самоувереност, отколкото бе демонстрирала съвсем доскоро.

— Коя снимка? Снимката на Кърт ли? Та тя си е там от край време! Аз съм неговата най-голяма почитателка. Е, най-малкото в графство Хъртфордшир.

— Значи не си я сложила днес, за да направиш повече пари?

— За да направя повече пари от потъналите в мъка фенове на „Нирвана“ в Ройстън ли? Тази идея би сработила само със снимка на Хулио Иглесиас.

Ели се почувства крайно неловко.

— Затова ли ми счупи витрината? — запита Рут. — Защото си помисли, че искам да се възползвам от мъката на хората?

— Аха.

— Днес е най-тъжният ден в моя живот. И изневиделица отнякъде се появява някаква малка идиотка и ми чупи витрината на магазина, защото си е въобразила, че се опитвам да обера хората! Не знам какво да ти кажа. Просто… порасни!

Уил дълбоко се съмняваше дали Ели често изпада в ситуация, когато се чуди какво да каже, но поне в този момент беше ясно, че ако човек иска да я превърне в зяпнала, изчервена до уши топка нерви, то най-лесният начин е да намери някоя двайсет и няколко годишна идентична на нея откачалка, чието идолопоклонничество към Кърт Кобейн е взело дори още по-големи размери от тези на Ели.

— Много съжалявам — прошепна момичето.

— Да, добре — кимна Рут. — Ела тук. — И докато събралите се в полицейската стая за разпити в по-голямата си част наблюдаваха цялата тази сцена с подходящо неодобрителни физиономии, Рут разтвори обятията си и прие в тях разплаканата Ели.

Ала от вниманието на Фиона явно бе убягнал фактът, че тази прегръдка слага край на цялата така мелодраматична история — самият Уил бе забелязал, че тя напълно отсъства психически още откакто бяха спрели на бензиностанцията. Но скоро стана ясно, че състоянието й няма нищо общо с мечтанието или депресията — през цялото това време тя се е подготвяла за действие и по причини, известни само на нея самата, Фиона реши, че моментът за това е настъпил точно сега. Тя се изправи, заобиколи масата, прегърна Маркъс и със смущаващо ярка емоционална отдаденост се обърна към полицайката, която се бе грижила за децата до момента:

— Аз не бях добра майка на моя син. Оставих нещата да се плъзгат покрай мен, не обръщах внимание на нищо и… Не съм изненадана, че се стигна дотук.

— До никъде не се е стигнало, мамо — обади се Маркъс. — Та аз не съм сторил нищо!

Обаче Фиона изобщо не му обърна внимание — тя си бе наумила нещо и явно държеше да си го изпее докрай.

— Знам, че не заслужавам втори шанс, но ви моля за такъв и… Не знам вие майка ли сте?

— Аз ли? — изненада се полицайката. — Разбира се. Имам момченце на име Джак.

— Обръщам се към вас като към майка… Ако ни дадете още една възможност, няма да съжалявате.

— Ние нямаме нужда от друга възможност, мамо. Аз не съм направил нищо. Просто съм слязъл от влака.

И пак никаква реакция. Уил трябваше да й признае все пак, че веднъж решила да се бори за детето си, тя беше неудържима — колкото и криворазбрано да бе решението и колкото и неуместни да бяха оръжията за целта. Всичко, което казваше, беше откачено — и тя сигурно си даваше сметка, че е откачено, — но то идваше от някаква дълбоко стаявана нейна същност, която знаеше, че трябва да стори нещо за сина си. Това беше своеобразен повратен момент за Фиона. Човек безпроблемно можеше да си представи как тази жена говори всевъзможни неуместни неща в още по-неуместни моменти, но беше къде-къде по-трудно да си я представиш просната на дивана и покрита с повръщано. Уил започна да проумява, че понякога добрите новини идват в крайно необичайни форми и размери.