Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Не знам. Може би не съвсем.

— Защото аз съм наясно, че не съм страхотен баща.

— Така е, не си.

— И… ти се нуждаеш от баща, нали? Вече го разбирам. Но преди не го проумявах.

— И аз не знам от какво се нуждая.

— Знаеш обаче едно — че се нуждаеш от баща.

— Как така?

— Защото всеки се нуждае от баща.

Маркъс се позамисли и накрая каза:

— Всеки се нуждае от баща, за да му помогне да поеме по пътя си. Но за по-нататък, не съм много сигурен. Защо смяташ, че сега вече имам нужда от баща? Справям се чудесно и без такъв.

— Не ми изглежда да се справяш много успешно.

— И защо? Защото някой си е счупил една витрина ли? Не смятам, че има нещо общо. Не, казвам ти напълно сериозно, че се справям чудесно и без баща. Даже може би по-добре. Искам да кажа… с мама не се живее лесно, а и тази година в училище… Не мога да го обясня, но се чувствам много по-стабилен от преди, защото познавам повече хора. Отначало бях много уплашен, защото си мислех, че двама не са достатъчни за семейство, но сега са много повече от двама. Сега са цяла дузина. А и на теб ти е по-добре така.

— И кои се числят в тази дузина? Ели и Уил, и хора като тях ли?

— Да, хора като тях.

— Но те няма да бъдат до теб завинаги.

— Някои ще останат, други — не. Обаче знаеш ли кое е най-важното? Че доскоро си нямах никаква представа, че те също могат да свършат работа. Човек може да открие много хора. Това е като онзи акробатически номер…

— Кой номер?

— Оня, в който стоиш на върха на много хора, подредени във форма на пирамида. Няма особено значение кои точно са те, стига да са налице, и човекът отгоре да не им позволява да си напуснат мястото, докато не им намери заместник.

— Така ли мислиш наистина? Че няма никакво значение кой крепи пирамидата под теб?

— Някога мислех точно така. Но вече не. Защото не можеш да си позволиш да разчиташ на майка си и баща си, щом те решат да си объркат живота, да се разделят и да се отдават на депресии.

Баща му приключи със свиването на цигарата. Запали я и вдиша дълбоко дима.

— Точно на това бе посветено голямото ми мислене. Не трябваше да ви напускам.

— Но това няма значение, татко. Наистина! Аз знам къде да те намеря, ако нещата позагрубеят.

— Благодаря ти, синко!

— Извинявай, но… аз съм добре. Наистина. Мога да откривам нужните хора. И ще се оправя.

И наистина щеше да се оправи, бе сигурен в това. Не беше особено сигурен обаче дали и Ели ще се оправи, защото тя не се замисляше сериозно върху нещата от живота, макар че беше умна и знаеше много за политиката и за какви ли не други работи. Не беше много сигурен и за майка си, защото тя не винаги беше силна. Но бе убеден, че ще съумее да се справи по начин, по който те не биха могли. Ще се справи в училище, защото вече знаеше какво да прави и бе стигнал до извода на кого може да се довери и на кого не — беше го разбрал едва там, в Лондон, където се събираха всякакви хора с всякакъв манталитет. Вече беше в състояние да групира хората по съответните признаци, което не би било възможно, ако майка му и баща му не се бяха разделили и тримата бяха останали да живеят в Кеймбридж. Но това не би могло да бъде постигнато от всеки. Не би могло да бъде постигнато от лудите и от хората, които не познават никого, или от болните, или от алкохолиците. Ала той го беше постигнал и това щеше да му се отблагодари — щеше да направи всичко възможно да си намери своя път в живота. И защото той бе решил да успее, бе убеден, че този начин на правене на нещата е много по-добър от начина, който баща му му предлагаше.

Поговориха си още малко: за Линдзи и за това, че тя иска да има дете, и за това, че баща му още не можеше да се реши на подобна стъпка, и за това дали Маркъс би имал нещо против, ако те с нея си родят бебе. А Маркъс отговори, че идеята му харесва — че обича бебетата. Това не беше кой знае колко вярно, но той вече познаваше цената на допълните хора в живота, а бебето на Линдзи някой ден щеше да се окаже точно такъв човек. И после стана, за да отиде да си легне. Баща му го прегърна крепко и малко се просълзи, но вече беше успял да се дрогира, така че Маркъс изобщо не му обърна внимание.

На сутринта баща му и Линдзи го откараха до гарата и му дадоха достатъчно пари, за да може да си хване такси от Кингс Крос до дома си. Маркъс седна до прозореца и се загледа навън. Беше сигурен, че е прав за онзи акробатически номер — и макар накрая все пак да се окаже чиста глупост, той ще продължи да вярва в него. Ако тази вяра му помогне да оцелее до времето, когато ще бъде напълно свободен, за да прави грешките, които всички възрастни правят, то тогава защо да не вярва?!