Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Ще се ожениш ли за майка ми? — запита един ден Али и въпросът му прозвуча като гръм от ясно небе по време на един от техните съботни обеди преди киното. Маркъс вдигна очи от картофките си и ги загледа с интерес.

— Не знам — промърмори Уил. Беше мислил много по този въпрос, но някак си не можеше да се самоубеди, че е длъжен да я попита. Всеки път, когато прекарваше нощта при нея, се чувстваше направо благословен, а не искаше да направи нищо, което би застрашило усещането му, че е привилегирован. Понякога се страхуваше дори да я попита кога пак ще я види. В този смисъл въпросът дали иска да прекара остатъка на живота си с него му се виждаше малко като насилване на късмета.

— Едно време аз исках той да се ожени за моята майка — отбеляза весело Маркъс. Уил бе обладан от неистовото желание да излее горещото си кафе в ризата му.

— Така ли? — полюбопитства Али.

— Аха. По някаква причина си бях въобразил, че това ще оправи всичко. Но твоята майка е различна. Тя е много повече на себе си от моята.

— А държиш ли все още той да се ожени за твоята майка?

— Не мислите ли, че и аз трябва да имам думата по въпроса? — намеси се Уил.

— Не — отговори Маркъс на въпроса на Али, без да обръща внимание на намесата на Уил. — Защото, как да ти кажа, не мисля, че това се прави така.

— И защо?

— Защото… Виж, нали се сещаш за онези пирамиди от хора в цирка? Точно към такъв модел на живот се стремя в момента.

— За какво изобщо говориш, Маркъс? — намеси се отново Уил. Въпросът не беше риторичен.

— Като дете ти ще бъдеш по-добре, ако всички са приятели. Когато хората започнат да се чифтосват… Не знам. Става по-несигурно. Ето вземи сега. Твоята и моята майка се разбират прекрасно. — Това беше напълно вярно. Фиона и Рейчъл се срещаха редовно, за все по-нарастващо неудобство на Уил. — Уил пък се среща с нея, аз се срещам с теб, а също така и с Ели и Зоуи, и Линдзи и баща ми. Вече си изясних всичко. Ако майка ти и Уил се оженят, ти ще си мислиш, че вече си в безопасност, но това ще бъде чиста илюзия, защото те или ще се разведат, или Уил ще откачи, или кой знае още какво ще стане.

Али закима мъдро. Подтикът на Уил да изгори Маркъс се замени от желание да го застреля, а после да застреля и себе си.

— Ами ако двамата с Рейчъл не се разведем? Ако останем заедно завинаги?

— Чудесно! Страхотно! Докажете го! Но аз просто не съм убеден, че бъдещето е в семейните двойки.

— Благодаря ти много… Айнщайн. — Уил бе възнамерявал да му отвърне по-остро. Искаше да измисли някакъв социален културолог и специалист по браковете, чието име едно дванайсетгодишно момче веднага ще разпознае, но единственото, което му хрумна, бе името на Айнщайн. Знаеше, че не е прав.

— Той пък какво общо има с това?

— Нищо — измърмори Уил. Маркъс го изгледа съжалително. — И не се дръж с мен покровителствено!

— Какво означава „покровителствено“? — запита Маркъс напълно сериозно и невинно.

Ха така! Ето, че Уил бе принуден да търпи покровителственото отношение на едно момче, което дори не беше достатъчно голямо, за да разбира какво значи думата „покровителствено“.

— Означава „не ме третирай като идиот“!

Маркъс го изгледа така, сякаш искаше да каже: „Че как иначе да те третирам?“ и Уил получи цялото съчувствие, на което малкият му приятел беше способен. Вече водеше истинска битка да запази съществуващата между тях пропаст в годините — но авторитетното излъчване на Маркъс, тонът му на човек, който е бил навсякъде и знае всичко, бяха толкова убедителни, че Уил вече недоумяваше как да спори с него. Не че особено държеше да го прави. Все още не бе загубил цялото си достойнство — беше му останала една малка частичка с големината на заздравяла рана и той държеше да си я запази.

— Сякаш изведнъж порасна — отбеляза Фиона един следобед, когато Уил се бе отбил, за да го доведе, а той беше изчезнал веднага в стаята си след едно повърхностно „благодаря“ към него и небрежно „здравей“ към майка си.

— Къде сбъркахме, според теб? — жалостиво проплака Уил. — Ние му даваме всичко, а ето как ни се отплаща сега!

— Имам чувството, че започвам да го губя — каза Фиона. Уил все още не беше схванал начина, по който да се шегува с нея. Онова, което според неговия вкус бе пяната на капучино, според нейния бе пудинг с бъбречета. — Говори само за „Смашинг Пъмпкинс“, Ели и Зоуи и… мисля, че е започнал да пуши.

Уил се засмя.

— Не е смешно.

— В известен смисъл е. Преди няколко месеца на колко би се обзаложила, че Маркъс ще бъде изловен да пуши със съучениците си?