Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

В колата Клайв продължи да мърмори и стене. Защо Маркъс се е забъркал с такова момиче? Защо не се е опитал да я спре? Защо се е държал така грубо с Линдзи? Какво му е направила тя, че да постъпва така? Маркъс не отговори на нито един от въпросите. Просто остави баща си да си мърмори и да се оплаква, докато накрая оплакванията му свършиха, както на колите им свършва бензинът — отначало се забавят и моторите им започват да затихват, а накрая просто се заковават на място. Проблемът му се състоеше в това, че той вече не бе в състояние да се вживява в ролята на подобен баща. Просто бе пропуснал момента за това. Все едно след като е създал света, Бог да реши да престане да бъде Бог и след милиарди години внезапно да слезе от небесата и да заяви: „Хей, не трябваше да поставяте тук Емпайър Стейт Билдинг и не трябваше да организирате живота така, че африканците да имат най-малко пари от всички, и не трябваше да позволявате да се създават атомните оръжия!“ Защото човек би могъл да му отговори: „Ти не смяташ ли, че малко си позакъснял, а? Къде беше ти, когато се чудехме какво да правим с всички тези проблеми?!“

Не че Маркъс бе убеден, че баща му е трябвало да бъде с него, защото на никого не е позволено да има всичко и от двете страни. Щом иска да си живее в Кеймбридж с Линдзи, да пуши трева и да пада от первазите на прозорците — хубаво, но не може така изведнъж да започва да се заяжда за дребни неща. А Ели вече беше сред дребните за него неща, макар че, докато седяха на тротоара пред оня магазин и чакаха пристигането на полицейската кола, тя му се струваше най-грамаданското нещо в света. Затова баща му ще трябва да си намери друго призвание. Малките неща оставаха за Уил и майка му, а баща му вече нямаше думата за тях.

Пристигнаха в дома на баща му около десет и трийсет вечерта, което означаваше, че са минали шест часа, докато стигне до Кеймбридж — не е чак толкова зле, като се има предвид, че на средата на пътя го арестуваха. (Арестуван! Той беше арестуван! Или най-малкото, качен в полицейска кола и отведен в полицейски участък! Вече бе спрял да мисли за счупената витрина като последица от бягството му от училище и че тя ще доведе до превръщането му в скитник и наркоман. Сега, когато отново беше свободен, разбра, че малко е преиграл. Реши да възприеме случилото се в Ройстън като знак за това колко далече е стигнал през последните няколко месеца. В началото на живота си в Лондон нямаше да успее да си извоюва такова преживяване като арестуването си. Освен това тогава още не познаваше подходящите за себе си хора.)

Линдзи приготви по чаша чай, след което тримата се настаниха на кухненската маса. После Клайв кимна дискретно на Линдзи и тя каза, че е уморена и че отива да си ляга, и ги остави сами.

— Имаш ли нещо против да си свия една цигара? — запита баща му.

— Не — отговори Маркъс. — Прави това, което ти харесва. Аз обаче няма да пуша.

— Виж тук си напълно прав. Имаш ли нещо против да ми подадеш кутията с трева? Боли ме, когато се протягам.

Маркъс премести стола си до кухненския шкаф, качи се и започна да ровичка между пакетите с овесени ядки на най-горния рафт. Странно как човек знае такива дребни неща за хората, като например къде си държат кутията с трева, макар че да няма ни най-бегла представа какво им се върти в главата по цели седмици.

После слезе, подаде кутията на баща си и премести стола обратно на мястото му. Баща му започна да си свива цигара и да си мърмори под носа, докато завиваше цигарената хартийка:

— Да ти кажа честно, откак ми се случи това, се отдадох на размисли за живота.

— Откакто падна от перваза на прозореца ли?

— Да. От случилото се насам.

— Мама ми спомена, че си се отдал на задълбочени житейски размисли.

— И?

— И какво?

— Не знам. Ти какво мислиш?

— Какво мисля аз за твоите размисли ли?

— Ами… — вдигна очи баща му от свитата цигара — да, предполагам.

— Зависи, не смяташ ли? Зависи от това за какво точно си мислил.

— Добре де, мислих за… Уплаших се, честно казано. Уплаших се от това, което ми се случи.

— Когато падна от перваза на прозореца ли?

— Да, от случилото се. Защо непрекъснато трябва да ми напомняш подробностите? Както и да е, уплаших се.

— Не си паднал от много високо. Счупил си си само ключицата. Познавам цял куп хора, които са преживели същото.

— Няма значение от колко високо падаш, за да се замислиш за случилото се, не е ли така?

— Сигурно.

— Наистина ли си мислиш онова, което каза в полицейския участък? Че аз съм безполезен баща?