Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Уил все още се плашеше от мисълта, че изгаря от толкова силен копнеж към Рейчъл. Защото във всеки момент тя можеше да му заяви, че си губи времето с него, че той е безполезен или че не става в леглото. Възможно е също да срещне някой друг. Възможно е дори да стигне до заключението, че няма нужда от никакъв мъж в живота си. А да не говорим, че е възможно внезапно да загине в някоя катастрофа, докато се връща, след като е закарала Али на училище. Чувстваше се като малко пиленце, току-що излязло от черупката си и треперещо от страх, попаднало за първи път в големия свят навън и едва държащо се на краката си (ако пилетата наистина едва се държат на краката си — може би това важи за жребчетата или телетата или за някои други животни), без защитата на костюм на Пол Смит или чифт обувки на Рабан. Дори не беше сигурен каква е причината за целия този страх. Имаше ли изобщо смисъл от него? Надали, доколкото можеше да си даде сметка, но вече беше прекалено късно да си задава подобни въпроси. Единственото, което знаеше, бе, че вече няма връщане назад — че окончателно и безвъзвратно е приключил с миналото си.

Почти всяка събота Уил извеждаше Али и Маркъс някъде. Всичко беше започнало с идеята, че иска да предостави на майките им възможност да си починат малко… Не, не е точно така. Беше започнало, защото държеше да се окопае достатъчно дълбоко в живота на Рейчъл и много му се искаше тя да повярва, че той не е празноглавец. Не че това беше най-гадната работа на света. Първите две излизания не се бяха оказали особено успешни, защото по някаква неизвестна причина той бе решил да бъде назидателен и поучителен и ги заведе в Британския музей и Националната художествена галерия, в резултат на което и тримата се бяха отегчили до такава степен, че бяха станали раздразнителни — но това се дължеше най-вече на факта, че и самият Уил мразеше да ходи по такива места. (Дали има на света по-отегчително място от Британския музей? Ако такова наистина съществуваше, Уил нямаше никакво желание да знае за него. Делви. Монети. Гърнета. Цели зали, пълни с чинии. В излагането на разни вещи все трябваше да има някакъв смисъл, за бога! Това, че са стари, не ги прави задължително интересни. Това, че са оцелели в продължение на толкова много векове, не означава, че някой изгаря от нетърпение да ги разглежда.)

Но точно когато беше на ръба да се откаже от тази идея, се бе сетил да ги заведе на кино — на едно от онези летни филмчета, предназначени за тийнейджърската аудитория. И тримата си бяха прекарали страхотно. Затова сега това се бе превърнало в редовна практика: обяд в Макдоналдс или Бъргър Кинг, кино, шейк в Бъргър Кинг или Макдоналдс (където не са ходили на обяд), прибиране. Беше ги завел няколко пъти и на изложби в Арсенала, което не беше минало зле, но Али все така продължаваше да захапва Маркъс при първата предоставила му се възможност, а такива имаше много през дългите следобеди. А футболът беше запазен за онези редки моменти, когато свестните филми се бяха изчерпали и бяха останали само такива, които биха обидили не само интелигентността им, а и всичко друго в тях.

Маркъс вече бе надминал Али по възраст. Когато се бяха срещнали за първи път, през онзи следобед, когато Маркъс изпълняваше ролята на син на Уил, Али бе изглеждал по-голям от него с много години, но детинското му избухване през онзи ден му беше поразклатило прикритието, а и Маркъс бе дръпнал много през изминалите месеци. Вече се обличаше по-добре — бе спечелил спора с майка си относно това дали му е разрешено да излиза по магазините с Уил, освен това се подстригваше редовно, стараеше се усилено да не си пее на глас, а приятелството му с Ели и Зоуи (което, за всеобща изненада, бе издържало на изпитанията и се бе задълбочило) означаваше, че започва да става истински тийнейджър. Макар че момичетата възхваляваха и ценяха високо случайните му ексцентричности, Маркъс вече започваше да се отегчава от възгласите им на задоволство, когато кажеше нещо остроумно и макар да беше тъжно, но все пак напълно неизбежно и преди всичко полезно, бе станал много по-предпазлив в приказките си.

И колкото и да беше странно, Уил усещаше, че Маркъс му липсва. Откакто яйцето му се бе пропукало, на Уил му се искаше да си поговори с Маркъс за това как се чувства човек, когато няма нищо отгоре си, когато се чувства уплашен от всички и всичко, защото Маркъс бе единственият човек на света, който би могъл да му даде някакъв съвет. Но Маркъс — или поне старият Маркъс — постепенно губеше очертанията си и се стопяваше.