Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Искаме да се споразумеем с вас — продължаваше Фиона. Уил се запита дали законът в Ройстън е същият като във филма „Законът на Лос Анджелис“. Наличието на прилика му се струваше твърде неправдоподобно, но все пак човек никога не знае. — Маркъс ще даде показания срещу Ели, ако го пуснете да си върви. Съжалявам, Катрина, но за нея вече е твърде късно. Нека поне Маркъс опита да започне наново. — И тя зарови лице в тила на сина си, но Маркъс се отърси от нея, стана и се приближи до Уил. Катрина, която бе изслушала речта на Фиона преди всичко притеснявайки се да не се разсмее на глас, отиде при нея, за да я успокои.

— Затвори си устата, мамо! Ти наистина си луда! Да го вземат мътните, не мога да повярвам какви откачалки са моите родители! — възкликна Маркъс, на когото очевидно всичко му бе дошло до гуша.

Уил огледа групичката около себе си — компанията му за днес — и се опита да потърси някакъв смисъл във всичко това. Във всички тези вълни и връзки. Беше му адски трудно да ги проумее. Не беше човек, податлив на мистични преживявания, дори и под въздействието на наркотиците, но сега го глождеше странното предчувствие, че става участник точно в такъв момент. Може би това имаше нещо общо с отдалечаването на Маркъс от майка му и приближаването му към него? Каквото и да беше обяснението, то го караше да се чувства доста особено. Някои от тези хора той виждаше днес за първи път, с други бе прекарал съвсем кратко време и трудно би могъл да твърди, че ги познава. Но ето ги всички пред него: един от тях притиснал до гърди картонена фигура на Кърт Кобейн, друг с гипсирана ръка, трети — плачещ, но всички те свързани по начин, почти необясним за външен наблюдател. Уил не си спомняше някога да е попадал в такава сложно преплетена, разпростираща се навсякъде паяжина на хаоса — сякаш някой за първи път му беше позволил да надзърне в мирозданието, за да прозре какво означава да си човешко същество. Не беше чак толкова страшно. Той вече нямаше нищо против да бъде човешко същество по двайсет и четири часа в денонощието.

Всички се отправиха към най-близкия снекбар за късна вечеря. Рут и Ели се отделиха от основната група, за да си хрупат чипса на спокойствие и да си шушнат нещо, докато пушат цигара след цигара. Маркъс и неговите роднини продължиха да се нападат със същия ентусиазъм, с който се бяха заредили още в полицейския участък. Клайв държеше Маркъс да завърши пътешествието си и да му отиде на гости в Кеймбридж, Фиона изтъкна, че според нея по-добре е да се върне в Лондон, а самият Маркъс изглеждаше прекалено объркан от следобедните си преживявания, за да мисли каквото и да е.

— Защо изобщо Ели е тръгнала с теб? — запита го Уил.

— Вече не си спомням. Просто искаше да дойде.

— У дома ли щеше да остане? — запита Клайв.

— Не знам. Сигурно.

— Благодаря, че се сети да ни попиташ.

— Ели не е за мен! — заяви с внезапна категоричност Маркъс.

— Вече си успял да достигнеш до този извод, така ли? — запита Уил.

— Не съм сигурна дали въобще е за някого — намеси се Катрина.

— Мисля, че с нея винаги ще си останем приятели — продължи Маркъс. — Но не съм много сигурен. Смятам, че трябва да си потърся някое не толкова…

— Някое не толкова грубо и откачено момиче? Някое не толкова ожесточено? Някое не толкова глупаво? Мога да продължа още дълго със сравненията. — Това дойде от страна на майката на Ели.

— Някое не чак толкова различно от мен момиче — довърши дипломатично Маркъс.

— Късмет в търсенето! — каза Катрина. — Мнозина от нас прекарват целия си живот в търсене на някой, не чак толкова различен от тях самите, но трудно успяват да го открият.

— Толкова ли е трудно? — попита Маркъс.

— Това е най-трудното нещо на света — намеси се Фиона с много повече чувство, отколкото Уил счете за уместно.

— Защо, според теб, всички ние живеем сами? — запита Катрина.

Уил се запита дали това е така наистина. Това ли търсят всички — някой не чак толкова различен от тях самите? И той ли това търсеше? Рейчъл беше енергична личност, съобразителна, целенасочена, внимателна и различна от него в много повече от един аспект — но най-важното според него бе, че тя не прилича на него. Значи в логиката на Катрина трябва да има някаква грешка. Тази работа за търсенето на човек, не чак толкова различен… Уил осъзна, че най-важното условие за постигането на тази цел е преди всичко да си убеден, че самият ти не си чак толкова лош.

Накрая Маркъс наистина отиде да прекара нощта в Кеймбридж, при баща си и Линдзи. По някакъв необясним начин изпитваше съжаление към тях — в полицейския участък те изглеждаха напълно неадекватни, сякаш не бяха в състояние да се справят. Досега не се бе замислял много по този въпрос, но през часовете, прекарани в Ройстън, човек много лесно можеше да познае кой е от Лондон и кой не е — защото онези, които не бяха от Лондон, изглеждаха много по-уплашени от останалите. Отначало Клайв и Линдзи се уплашиха от Ели, после пък се уплашиха от майката на Ели и от полицията и в резултат на всичко непрекъснато се оплакваха и нервничеха. Може би това нямаше нищо общо с Лондон, а по-скоро с хората, които той вече познаваше. Възможно е също така той просто да е пораснал значително през последните няколко месеца. Но вече определено не виждаше какво повече може да му предложи баща му и точно затова изпита съжаление към него и се съгласи да тръгне за Кеймбридж заедно с тях.