Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Какви ги говориш изобщо?

— Аз ти обърках живота.

— Единственото, което съм направил, е да сляза от влака не където трябва — каза Маркъс. Умората му се бе изпарила. Бе заменена от особен вид гняв, какъвто той не изпитваше много често — с оня гняв, който му даваше сили да спори с всеки, независимо от възрастта. Понякога си мечтаеше човек да може да си купува от този гняв в бутилки, за да си има винаги по една в чантата за училище и да си отпива от време на време през целия ден на чина. — Какво общо има кривването от правия път със слизането от влака?! Ели е кривнала от правия път! Тя счупи една витрина с кубинката си, защото зад витрината имаше снимка на един певец. Но аз не съм направил нищо! И изобщо не ми пука дали си ни изоставил или не! За мен е без значение. Дори и да беше останал да живееш с майка ми, аз пак щях да сляза от влака, защото исках да се погрижа за приятелката си и да не я изоставям! — Това не беше точно така, защото, ако майка му и баща му все още живееха заедно, той надали щеше да се намира във влака за Кеймбридж, при това с Ели — освен поради някаква друга причина, за каквато в момента не се сещаше. — Мисля, че ти наистина си безполезен баща, което не е много добре за никое дете, но ти ще си останеш все така безполезен, независимо от това къде живееш, така че не виждам никаква разлика!

— Ей, Маркъс! — засмя се Ели. — Страхотна реч, човече!

— Благодаря. Достави ми истинско удоволствие да я изнеса.

— Горкото дете — обади се Линдзи.

— А ти си затваряй устата! — скастри я Маркъс. Ели се изсмя още по-силно. В момента говореше насъбиралият му се толкова дълго гняв — горката Линдзи нямаше никаква особена вина, но все пак му стана приятно, че е в състояние да й се опълчи.

— Можем ли да тръгваме вече? — запита Ели.

— Трябва да изчакаме майка ти — отвърна Клайв. — Тръгнала е насам, заедно с Фиона. Уил ще ги докара.

— О, не! — простена Маркъс.

— Мамка му! — допълни като ехо Ели.

И четиримата потънаха в мълчание, втренчили се не особено дружелюбно едни в други и зачакаха следващата сцена на една кошмарна пиеса, на която като че ли краят не се виждаше.

В крайна сметка животът е като въздуха. Уил вече не се залъгваше с илюзии. Явно не съществуваше никакъв начин да го избегнеш или да го държиш на разстояние, затова единственото, което можеше да стори, бе да живее и да го диша с пълни гърди. Ала как хората успяват да го прокарат в дробовете си, без да се задавят, за него си оставаше пълна мистерия — в този въздух, наречен живот, имаше толкова много твърди частици, трудни за поемане! Ставаше по-скоро за предъвкване, отколкото за дишане.

Звънна на Рейчъл от апартамента на Фиона, докато тя си вземаше душ и този път телефонът беше вдигнат.

— Ти изобщо не си възнамерявала да дойдеш, нали?

— Ами…

— Кажи де!

— Всъщност не. Помислих си… Помислих си, че може да ви се отрази добре да сте само двамата. Нещо ужасно ли сторих?

— Мисля, че не. Май наистина ни се отрази добре.

— Ето, значи съм била права!

— Но погледнато като цяло…

— Погледнато като цяло, ще се появя тогава, когато реша да се появя.

— Благодаря ти.

Разказа на Рейчъл за Маркъс и Ели и обеща да я държи в течение. В мига, в който затвори телефона, се обади майката на Ели, Катрина, за да говори с Фиона. После Фиона говори с Клайв, след което се обади пак на Катрина, за да й предложи да я вземат с тях до Ройстън. А после пък Уил отиде да си вземе колата и двамата с Фиона потеглиха да търсят къщата на Ели.

Докато Фиона чакаше майката на Ели, Уил остана в колата, заслушан в „Нирвана“ и потънал в мисли за Деня на мъртвата патица. Нещо в сегашната ситуация му напомняше за тогавашната — витаеше същото усещане за непредсказуемост, хаос и сомнамбулизъм. Основната разлика беше, че днешният ден не беше чак толкова… е, чак толкова приятен. Не че опитът за самоубийство на Фиона беше нещо особено приятно или смешно — просто тогава той не познаваше никого, не беше близък с никого от тях и затова беше в състояние да ги наблюдава отстрани като хипнотизиран, попаднал под странната магия на хаоса, който хората могат да създадат, ако са прекалено своенравни или нещастни, или и двете. Ала ролята на неутрален наблюдател вече не му прилягаше. Защото в момента той се притесняваше много повече за горкия Маркъс, който стоеше в провинциалния полицейски участък с някаква смахната тийнейджърка — преживяване, за което момчето сигурно до края на седмицата вече ще е забравило, — отколкото за майката на същото това момче, която се опитва да си сложи край на живота — преживяване, споменът за което Маркъс щеше да носи вероятно чак до смъртта си. Струваше му се, че няма никакво значение дали чувстваш нещо, или не чувстваш нищо — и в двата случая реакциите ти са откачени.