Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Веднъж майка му му беше обяснила (май беше когато излизаше с Роджър, който изобщо не приличаше на нея), че понякога хората се нуждаят от своите противоположности, ала едва сега Маркъс разбра какво точно е имала предвид. Защото, ако се размислиш, точно в този момент Ели се нуждаеше от човек, който ще я възпре да натисне ръчната спирачка на влака, а не от такъв, който ще й помогне да го направи — ако беше с такъв, който също обича безразборно да спира влакове, досега да го бяха спрели и вече сигурно щяха да пътуват към затвора. Проблемът с тази теория обаче бе, че не е кой знае колко забавно да бъдеш противоположност на Ели. Понякога наистина беше, да — но в училище, където Ели… където същността на Ели можеше да бъде обуздана. Но в реалния свят навън изобщо не беше забавно. Защото тя го караше да се чувства уплашен и крайно притеснен.

— Защо има чак такова огромно значение? — обади се най-сетне той. — Искам да кажа… Знам, че обичаш записите му и всичко останало, както и че това е тъжно заради Франсиз Бийн, но…

— Аз го обичах.

— Но ти не си го познавала.

— Разбира се, че го познавах. Слушах го как пее всеки божи ден от живота си. Нося го на гърдите си всеки божи ден. Нещата, за които той пее — това е самият той. Познавам го дори по-добре, отколкото познавам теб. Той ме разбираше.

— Той те е разбирал ли?! — Как ставаше тази работа? Как може човек, когото никога не си срещал лично, да те разбира?

— Той знаеше какво чувствам и пееше за него.

Маркъс се опита да си припомни някои от думите в плочата на „Нирвана“, която Уил му беше подарил за Коледа. Беше успял да чуе само откъслечни неща: „чувствам се глупав и носител на зараза“, „дребен комар“, „нямам в себе си пищов“. Но за него тези неща не означаваха абсолютно нищо.

— А ти какво чувстваше?

— Гняв.

— Заради какво?

— За нищо конкретно. Просто… заради живота.

— И какво му има на живота?

— Истинска помия е.

Маркъс се замисли. Опита се да си даде сметка дали животът наистина е помия и дали този на Ели конкретно действително е помия — и тогава осъзна, че Ели прекарва целия си живот в стремеж да го превърне в помия и затова сама му придава вид на помия, като прави нещата страхотно трудни за себе си. За нея училището беше помия, защото носеше ежедневно тениската си с Кърт Кобейн — нещо, което не й беше позволено да прави, и защото непрекъснато крещеше на учителите, което определено изваждаше хората от релси. Но какво щеше да стане, ако тя спре да носи тениската си и да крещи наляво и надясно? В какво количество щеше да е тогава помията? В не особено голямо, според него. Защото за Маркъс животът действително представляваше помия — с проблемите покрай майка му и другите деца в училище и какво ли още не, затова той би дал всичко, за да бъде на мястото на Ели. Ала Ели бе решена да направи живота си като неговия. Защо някой ще иска да върши такова нещо?

Тези размисли по някакъв начин му напомниха за Уил и неговите снимки на мъртви наркомани — може би Ели беше като Уил. Ако някой от двамата се сблъскаше с истински, реален проблем в живота си, то надали повече щеше да му хрумне да си го създава сам или да го овековечава на снимка по стените си.

— Наистина ли го мислиш, Ели? Наистина ли смяташ, че животът е помия?

— Разбира се.

— Защо?

— Защото… защото светът е сексистки, расистки и бъка от хиляди несправедливости.

Виж по този въпрос Маркъс бе напълно съгласен — майка му и баща му му бяха говорили за тези неща хиляди пъти. Но някак си не беше убеден, че точно те са причината за огромния гняв на Ели.

— Така ли е смятал Кърт Кобейн?

— Не знам. Вероятно.

— Значи ти не си сигурна, че той е мислел по същия начин като теб.

— Звучеше ми така, сякаш е съгласен с мен.

— А на теб иска ли ти се да се застреляш?

— Разбира се. Е, най-малкото понякога.

Маркъс я изгледа и заяви:

— Това не е вярно, Ели.

— Ти пък откъде знаеш?

— Защото знам как се чувства майка ми. А ти не се чувстваш така. Ще ти се да мислиш, че е така, но не е. Твоят живот е добър.

— Нищо подобно — животът ми е помия.

— Не твоят, а моят живот е помия. Като изключим времето, което прекарвам с теб. И животът на майка ми също е помия. Но твоят… Не смятам, че е такъв.

— Нищо не знаеш за мен.

— Но знам някои други неща. Да, наистина ги знам. И ще ти кажа, Ели, че ти не се чувстваш нито като майка ми, нито като Кърт Кобейн. Затова не трябва да казваш, че ти иде да се самоубиеш, защото не е така. Не е справедливо!