Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Научи много неща за Фиона. Научи, че не й се е искало особено да става майка и че понякога мрази Маркъс със страст, от която се ужасява. Разбра, че тя се притеснява заради неспособността си да задържи една връзка (Уил едва сдържа импулса си да я прекъсне, за да й каже, че неспособността да задържи една връзка е индикация за често подценяван особен вид морална смелост, защото само хладнокръвните и готини хора са в състояние да бият дузпата на някого). Научи, че последният й рожден ден я е стреснал значително, защото през изминалата година не е ходила никъде, не е направила нищо особено — и всичките там обичайни глупости, за които се смяташе, че трябва да си направиш равносметка на рождения ден. Нищо от така изброените неща не би могло да се определи като кой знае колко гигантско, но общото количество на нейната депресия бе безмерно по-голямо от количеството на отделните й части, затова сега тя е принудена да живее с нещо, което я изморява до смърт и което я кара да гледа на света през зеленикаво-кафяв воал. И ако някой я попита къде точно живее това нещо (за Уил беше трудно да си представи по-неправдоподобен въпрос от този, но точно в това се състоеше и една от основните разлики между тях), тя би отговорила, че е в гърлото й, защото то й пречи да се храни и я кара да се чувства така, сякаш се намира постоянно на ръба на сълзите — макар че в действителност не плаче.

Това беше всичко — в общи линии. Онова, от което Уил се страхуваше най-много (освен Фиона да не го запита за смисъла на всичко — тема, която дори не си показа физиономията, защото не само по неговата физиономия, а и по живота му се разбираше, че той няма никаква представа за отговора), бе, че ще има някаква конкретна причина за цялото това нещастие, някаква мрачна тайна или някаква кошмарна празнота и че той е единственият човек на света, принуден да я запълни или да се справи с нея, а той не би могъл да го направи, макар че щеше да бъде принуден да се постарае. Обаче нямаше нищо такова. Нямаше нищичко — ако животът, със съпътстващите го разочарования, компромиси и горчиви дребни неуспехи се брои за нищо. Което вероятно не беше точно така.

Хванаха такси до апартамента на Фиона. Шофьорът слушаше радио и водещият говореше непрекъснато за Кърт Кобейн. На Уил му трябваше известно време, докато осъзнае, че тонът на диджея звучи доста непривично и леко приглушено.

— Какво се е случило с него? — обърна се той към шофьора.

— С кого?

— С Кърт Кобейн.

— Оня перко от „Нирвана“ ли? Застрелял се в главата. Бум!

— Мъртъв ли е?

— А, не. Само малко страда от главоболие. Разбира се, че е мъртъв.

Уил не бе особено изненадан, а и беше прекалено стар, за да се шокира. Подобни неща не го шокираха още от времето на Марвин Гей. Тогава беше… на колко? Опита се да пресметне. Първи април 1984… Боже, преди цели десет години! Значи е бил на двайсет и шест и събития като това все още означаваха нещо за него. Вероятно дори е припявал песните на Марвин Гей със затворени очи, когато е бил на двайсет и шест. Но сега вече знаеше, че извършващите самоубийство попзвезди са под път и над път и единствените последици от смъртта на Кърт Кобейн, поне за него, биха били, че „Няма значение“ ще придобие по-голям смисъл и ще нашуми още повече. Обаче Ели и Маркъс не бяха достатъчно зрели, за да го разберат. За тях случилото се ще придобие огромно значение, а тази мисъл определено го разтревожи.

— Това не е ли певецът, когото Маркъс харесва? — запита Фиона.

— Да.

— О, боже!

Внезапно Уил бе завладян от страх. До този момент никога не бе имал никакви наченки на интуиция, емпатия или връзка с някого, но сега усети, че придобива такива. Вече не се изненадваше, че усети подобна връзка с Маркъс, а не с Рейчъл или някоя друга жена, приличаща на Ума Търман.

— Дано не ти прозвуча като натрапник, но може ли да вляза с теб, за да изслушам съобщението на Маркъс на телефонния секретар? Искам просто да се уверя, че момчето е добре.

Обаче той не беше добре. Обаждаше се от полицейския участък в някакво градче на име Ройстън и звучеше малък, уплашен и страшно самотен.

През първите минути във влака никой не каза нищо. От време на време Ели изхлипваше тихичко или заплашваше, че ще натисне ръчната спирачка, или се заканваше, че ще стори разни неща на хората, които се осмеляваха да я поглеждат, когато тя псуваше или надигаше шишето с водка. Маркъс се чувстваше на ръба на силите си. Вече му беше пределно ясно, че макар да мислеше Ели за страхотна, макар винаги да се радваше, когато я зърнеше в училище, макар тя винаги да беше забавна, хубава и умна, той не желае тя да му бъде гадже. Тя просто не беше подходяща за него. Той се нуждаеше от по-тиха приятелка, която обича да чете и да играе компютърни игри, а Ели имаше нужда от човек, който обича да пие водка, да псува пред хората и да заплашва, че ще спре влака.