Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Не знам дали изобщо има някакъв смисъл да говоря по този въпрос с теб — каза тя.

— Така е — отвърна той много по-весело, отколкото налагаше добрият тон. — Знам какво имаш предвид. Какво ще кажеш тогава да си довършим питиетата и да си тръгваме, а? Не мисля, че Рейчъл вече ще се появи.

Фиона се усмихна тъжно и поклати глава.

— Можеш да се опиташ да ме убедиш, че не съм права.

— Бих ли могъл наистина?

— Мисля, че вероятно все пак трябва да поговоря с някого, а ти си единственият човек наблизо.

— Аз съм единственият човек тук, когото познаваш. Но ще ти бъда напълно безполезен. Ако хвърлиш този резен лимон напосоки из кръчмата, когото и да уцелиш, все ще е по-добър от мен. Стига да избягваш онзи там, който си пее сам.

Тя се засмя. Може пък шегата с лимона да е свършила работа. Може пък тя да гледа на тези няколко секунди като на повратен момент в своя живот. Но тя само поклати глава и каза:

— О, мамка му! — И отново се разплака, а той веднага прозря, че е надценил мощта на фразата с хвърлянето на лимона.

— Искаш ли да излезем оттук и да си вземем нещо за ядене? — запита притеснено той. Усещаше, че тази вечер няма да е от кратките и той е длъжен да се примири.

Отидоха в една пицария на Апър Стрийт. Не беше ходил там от последния си обяд с Джесика — бившата му приятелка, която бе решила да го направи така нещастен, страдащ от безсъние и обременен от родителските задължения, колкото беше и тя самата. Но това беше много, много далече в миналото — преди „Самотните родители — заедно в самотата“, преди Маркъс, Фиона, Рейчъл и всичко останало. Тогава той бе пълен идиот, но поне беше идиот с идеи, с някаква ясна система от убеждения — а сега беше със стотина години остарял, с една-две точки от коефициента за интелигентност помъдрял и напълно разпилян. Би предпочел да си бе останал идиот. Така животът му щеше да си бъде изрядно подреден и проблемите на другите нямаше да се превръщат в негови проблеми — а сега всички проблеми като че ли бяха станали негови, а той нямаше отговор на нито един от тях. И с какво тогава ще помогне на себе си или на някой друг?

Разгледаха менюто, потънали в мълчание.

— Аз лично не съм особено гладна — промълви Фиона.

— Моля те, хапни! — примоли се Уил толкова светкавично и така отчаяно, че Фиона се усмихна.

— Мислиш ли, че една пица ще помогне?

— Разбира се! „Венециана“. Защото по този начин ще помогнеш на Венеция да не потъне в морето и ще се почувстваш по-добре.

— Добре. Само че я искам с двойно количество гъби.

— Добър избор.

Сервитьорката дойде да приеме поръчката. Уил поиска бира, бутилка домашно червено вино и пица „Четири сезона“ с двойно количество от всички съставки, които можа да измисли, включително ядките. Ако имаше късмет, можеше да си предизвика инфаркт или внезапно да установи, че е алергичен към нещо.

— Съжалявам — каза Фиона.

— За какво?

— Че съм такава. И най-вече, че съм такава с теб.

— Свикнал съм жените да са такива с мен. Точно по този начин прекарвам повечето от вечерите си.

Фиона се усмихна учтиво, но Уил се изпълни с нетърпимост към себе си. Щеше му се да намери някакъв път към разговора, който се налагаше да проведат, но такъв очевидно не съществуваше и никога нямаше да се появи, докато той продължаваше да се чувства приклещен в своя мозък, своя избор на думи и своята личност. Тъкмо имаше чувството, че е на ръба да изрече най-сетне нещо на място, нещо сериозно и полезно, и се оказваше, че мисли: „Мамка му, що да не изтърся някоя глупост?“

— Аз съм този, който трябва да се извини — каза той. — Искам да помогна, но знам, че няма да съм в състояние да го направя. Просто не разполагам с отговорите на всички въпроси.

— Така мислят всички мъже.

— Как?

— Че освен ако не разполагаш с някакви точни отговори, освен ако не можеш да кажеш „О, знам един тип на Есекс Роуд, който може да ти го оправи“, значи не си струва да се занимаваш с въпроса.

Уил се размърда неловко на мястото си, но не каза нищо. Защото точно така си мислеше и той — всъщност, през цялата вечер се опитваше да се сети как е името на човека от Есекс Роуд, образно казано, де.

— Аз нямам нужда от това. Знам, че ти не можеш да направиш нищо. Страдам от депресия. Това е вид заболяване. И току-що пак започна. Е, може би не е точно така… Случиха се доста неща, които допринесоха за повторната й поява, но…

И ето, че потеглиха. Беше много по-лесно, отколкото той си беше представял — единственото, което трябваше да прави, бе да слуша внимателно, да кима загрижено и да задава уместни въпроси. Беше го правил много пъти преди — и с Анджи, и със Сузи, и с Рейчъл, но тогава си имаше основателни причини. А сега нямаше никакви задни мисли. Не искаше да спи с Фиона, но държеше да й помогне да се почувства по-добре, ала досега не си беше давал сметка, че за да й помогне да се почувства по-добре, трябва да действа по абсолютно същия начин, както правеше, когато искаше да спи с някоя жена. Избягваше обаче да си прави изводи за смисъла на това съвпадение.