Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Просто кажи имаш ли ми доверие или не!

— Да. Поне докато мога да те съборя и с кутрето си.

— Ха, ха!

— Разбира се, че ти имам доверие.

— Добре тогава. Затвори очи и се хвани за якето ми.

— Какво?

— Затвори очи и се хвани за якето ми. И да не си посмяла да поглеждаш тайничко!

Някакъв младеж с дълга, изрусена до бяло коса, се втренчи в Ели, после в тениската й, а накрая в лицето й. На Маркъс му се стори, че оня всеки момент щеше да си отвори устата, затова застана между него и непознатия и сграбчи Ели.

— Хайде да вървим!

— Маркъс, ти да не би да полудяваш?

— Аз ще те преведа между всички тези хора и ще те кача здрава и читава на влака, след което ще ми имаш доверие до края на живота си.

— Ако ти се доверя за цял живот, то няма да бъде, защото съм прекарала пет минути в мотане из Кингс Крос със затворени очи.

— Съгласен съм. Но все пак може да помогне.

— О, какво пък толкова! Хайде тогава.

— Готова ли си?

— Готова съм.

— Затвори очи и не поглеждай!

— Маркъс!

И те тръгнаха. За да се доберат до влака за Кеймбридж, трябваше да излязат от основната сграда на гарата и да влязат в друга, странична и по-малка. Повечето хора вървяха в тяхната посока, защото се прибираха вкъщи от работа, но все пак имаше и такива, стиснали вестници под мишница, които вървяха срещу тях, така че усилието си струваше.

— Добре ли си? — попита през рамо Маркъс.

— Да. Нали ще ме предупредиш, ако трябва да слизаме по стълби или нещо такова?

— Естествено.

Маркъс усещаше, че тази игра започва да му харесва. В момента преминаваха през тесен проход и той трябваше да се концентрира, защото не можеше внезапно да спре или да свърне настрани, освен това не трябваше да забравя, че някак си се е удвоил по размери, затова непрекъснато трябваше да преценява през какви пространства може да премине. Сигурно такова трябва да е усещането, когато внезапно се качиш зад волана на автобус, когато до този момент си карал само фиат „Уно“ или нещо подобно. А най-хубавото от всичко бе, че сега той наистина трябваше да се грижи за Ели и усещането, което вървеше заедно с тази отговорност, определено му допадна. Досега никога не се бе грижил за никого и за нищо — даже не бе имал и домашен любимец, защото не си падаше особено по животните, макар че двамата с майка му се бяха споразумели да не ги ядат (защо просто не й беше казал, че няма никакво отношение към животните, вместо да влиза в спор относно фермерството и други подобни?). Но сега си даде сметка, че обича Ели много повече, отколкото би заобичал някога някоя златна рибка или хамстер — това чувство бе много по-реално.

— Наближава ли да стигнем?

— Да.

— Светлината вече е по-различна.

— Вече излязохме от голямата гара и влизаме в малката. Влакът е там и ни очаква.

— Знам защо правиш това, Маркъс — каза внезапно тя толкова тихо и безжизнено, че изобщо не прозвуча като нейния глас. Той се закова на място, но тя не го пусна. — Мислиш си, че не съм видяла вестника, но не е така — видях го.

Той се обърна, за да я погледне, но тя отказа да отвори очи.

— Добре ли си тогава?

— Да. Ами… май не особено. — Порови из чантата си и извади оттам бутилка водка. — Смятам да се напия.

И в този момент Маркъс осъзна какъв точно е проблемът с неговата ядрена ракета — проблемът е, че Ели изобщо не е управляема ракета. Никой не можеше да я управлява. В училище това нямаше особено значение, защото училището бе пълно със стени и правила и единственото, което тя можеше да постигне там, бе да се удря в тях и да отскача. Но във външния свят, където не съществуваха нито стени, нито правила, тя всяваше истински ужас. Защото всеки момент можеше да избухне право в лицето му.

В тази идея нямаше нищо лошо, дори не беше рискована. Даже напротив — беше просто един скучен социален ангажимент, от онези, които хората навсякъде по света са принудени неохотно да приемат. Ако тези хора обаче си позволяваха да размислят поне за миг върху вероятните последици, за всичките сълзи, неловки моменти и паниката, които биха могли да произтекат от евентуален провал в подобен ангажимент, то те никога повече не биха приели да се срещнат с когото и да било за по едно питие. Или поне такова бе мнението на Уил.

Според плана Рейчъл, Уил и Фиона трябваше да се срещнат в една кръчма в Айлингтън, докато Маркъс бе в Кеймбридж на гости на баща си. Щяха да пийнат по едно и да си побъбрят, след което Уил щеше да се извини, че има друг ангажимент и да излезе, за да остави Рейчъл и Фиона също да пийнат по едно и да побъбрят, в резултат на което настроението на Фиона щеше да се подобри и тя щеше да забрави за подтика да се самоубива. Какво би могло да се обърка в такъв перфектен план?