Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Едва на следващия ден, докато обясняваше на Ели историята с перваза на прозореца, той усети, че започва да си променя мнението за отиването при баща си. Намираха се в една класна стая по време на голямото междучасие, макар че отначало стаята не беше изобщо празна — когато Маркъс бе отишъл при нея и й бе казал, че иска да поговорят за нещо насаме, тя го бе хванала за ръката, бе го отвела в тази стая и бе изплашила няколкото останали вътре деца, които не я познаваха, но с готовност повярваха, че тя ще изпълни всички свои страховити закани. (Маркъс все още се чудеше как тя го постига? Не беше много по-висока от него, така че как й се разминаваше? Може би, ако и той започне да носи черен грим като нея и ако сам си офъка косата с кухненската ножица, ще накара останалите да се страхуват от него, но надали е само това.)

— Според мен трябва да отидеш да го видиш. И да му кажеш всичко, което си мислиш за него. Ако бях на твое място, щях да го сторя веднага. Ама че баща! Нещастник! Ако искаш, аз мога да дойда с теб. Ще ти помогна добре да го наредиш.

И тя се изсмя. Макар че я чу съвсем ясно, Маркъс вече се беше отнесъл много далеч от тази класна стая. Представяше си колко ще е хубаво да прекара цял час насаме с Ели във влака, а после колко страхотно ще се получи, когато я остави да си излее целия гняв върху баща му! В училище Ели приличаше на ядрена ракета, а понякога Маркъс имаше чувството, че бутонът за управлението на тази ракета е в неговите ръце. Където и да се намираха, той само й посочваше целите и тя незабавно ги унищожаваше. Точно затова я обичаше. Беше набила приятелчето на Лий Хартли и беше накарала сума народ да престане да му се присмива… а щом в училище се получаваше толкова добре, защо да не се получи и в Кеймбридж? Не съществуваше никаква причина да не стане. Просто щеше да насочи Ели към нова цел — баща си — и щеше да седи отстрани и да се кефи.

— Наистина ли ще дойдеш с мен, Ели?

— Естествено. Стига да ме искаш, разбира се. Ще бъде весело. — Маркъс знаеше, че тя ще каже „да“, ако я помолеше. Ели би казала „да“ на всяко предложение, стига да не е покана за танц. — Пък и не искаш да ходиш там съвсем сам, нали?

Маркъс винаги досега бе правил всичко съвсем сам, така че не си бе правил труда да се замисли дали има някаква друга алтернатива. Точно това в Ели го тревожеше най-много — страхуваше се, че ако и когато спре да я вижда, ще продължава да съзира различни алтернативи пред себе си, но те надали ще му бъдат от някаква полза, защото той няма да успее да се възползва от тях и целият му живот ще бъде съсипан.

— Не особено. Зоуи ще дойде ли?

— Няма смисъл. Тя няма да знае какво точно да му каже, а аз знам. Ще бъдем само двамата.

— Добре тогава. Страхотно! — На Маркъс не му се мислеше какво ли е мнението на Ели по този въпрос. Но за това ще се тревожи по-късно.

— Имаш ли някакви пари? Защото аз нямам с какво да си купя билета.

— Ще намеря.

Маркъс не харчеше много, затова вече имаше спестени около двайсет лири, а и майка му няма начин да не му даде пари за път.

— Тогава да се разберем за другата седмица, става ли?

Наближаваше Великден, затова от следващата седмица щяха да излязат във ваканция, което означаваше, че могат да останат и да преспят в Кеймбридж, ако искат. И Маркъс ще трябва да се обади на Ели по телефона, за да се уговорят за влака — очертаваше се като истинска среща!

— Добре. Велико!

За миг през главата на Маркъс премина мисълта дали представата му за страхотно прекарване се припокрива с представата на Ели, но реши, че ще се притеснява за това, когато му дойде времето.

Фиона искаше да изпрати Маркъс до гара Кингс Крос, но той успя да я разубеди.

— Ще бъде много тъжно — изтъкна той.

— Но ти заминаваш само за една нощ!

— Обаче все пак ще ми липсваш.

— Ще ти липсвам, дори и ако си вземем „довиждане“ в метрото. В интерес на истината, очаквам да ти липсвам доста по-дълго.

— И все пак ще изглежда много по-естествено, ако се сбогуваме в метрото.

Маркъс си даваше сметка, че преиграва и че в онова, което казва, няма особено голям смисъл, но все пак не искаше да рискува среща между майка му и Ели на гарата. Тя ще му забрани да ходи в Кеймбридж, ако разбере, че ще води и Ели със задачата да разпердушинят баща му.

И така, двамата се отправиха към метростанцията на Холоуей Роуд и си взеха „довиждане“ на входа й.

— Всичко ще бъде наред — успокои го майка му.

— Да.

— И преди да се усетиш, ще е свършило.

— Нали отивам само за една нощ — каза той. Ето, че докато стигнат до метрото, той вече бе забравил, че й е казал, че ще му липсва. — Обаче, макар и за една нощ, пак ми се струва цяла вечност.