Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Позволи си слабата надежда, че когато се прибере, майка му вече ще е забравила цялата тази история. Защото, ако все пак си припомнеше, вероятно ще му забрани да ходи сам по магазините.

— Не трябваше да те карам да ходиш. И без това в последно време изживя какво ли не.

— Ще се оправя. Не се притеснявай.

И тъй като щеше да му липсва толкова много, Фиона го притисна силно в обятията си и за негов срам и позор всички, които минаваха покрай тях, го видяха.

В метрото нямаше много хора. Беше ранен следобед — баща му беше избрал такъв влак, че когато пристигне на гарата в Кеймбридж, Линдзи да може да го вземе след работа. Във вагона имаше само още един човек, който четеше вечерния вестник. Беше се загледал в последната страница, така че Маркъс успя да зърне някои от заглавията на първата — и веднага зърна снимката. Тя му се стори толкова позната, че отначало я взе за снимка на някой близък — за член на семейството, когото вероятно е виждал и вкъщи, в рамка на пианото или на таблото в кухнята. Но после се сети, че нямат нито близък, нито роднина с изрусена дълга коса, малка брадичка и изражение като на съвременен Исус…

И в този момент се сети. Виждаше тази снимка всеки божи ден върху гърдите на Ели. Обляха го горещи вълни. Нямаше нужда даже да чете вестника на човека отсреща, защото го предчувстваше: „РОКЗВЕЗДАТА КОБЕЙН МЪРТЪВ.“ Такова беше уводното заглавие, под което с по-дребни букви се четеше: „27-годишният вокалист на «Нирвана» се е самоубил.“ Внезапно го заляха хиляди мисли и чувства: запита се дали Ели вече е видяла вестниците и ако не е, как ще реагира, когато ги види; зачуди се дали майка му е добре, макар да знаеше, че между майка му и Кърт Кобейн няма никаква връзка, защото майка му е истинска личност, а Кърт Кобейн не е; после усети объркване, защото вестникът по някакъв начин беше превърнал Кърт Кобейн в истинска личност; после пък го завладя тъга — за Ели, за съпругата и дъщеричката на Кърт Кобейн, за майка му, за него самия. И после стигнаха до гара Кингс Крос и той трябваше да слиза.

Откри Ели под таблото за заминаващите влакове, там, където се бяха уговорили да се чакат. Стори му се съвсем нормална.

— Перон 10Б — каза тя. — Но е в друга част на гарата, според мен.

Всички наоколо носеха вечерния вестник, така че снимката на Кърт Кобейн беше навсякъде. И тъй като снимката във вестника беше съвсем същата като онази, която Ели имаше на своята тениска, на Маркъс му трябваше известно време, за да свикне с мисълта, че всички тези хора разнасят нещо, което доскоро той е мислел за част само от нейния живот. Всеки път, когато я зърнеше, му се приискваше да сръга Ели, но се отказваше. Защото не знаеше какво точно да направи.

— Добре. Тръгвай след мен тогава — извика Ели с престорено заповеднически глас, който по всяко друго време би накарал Маркъс да се ухили. Но днес единственото, което успя да докара върху устните си, бе една рахитична усмивка. Бе прекалено разтревожен, за да реагира по обичайния си начин, когато беше с нея. Единственото, което можеше да направи, бе да я слуша точно какво казва, без да обръща внимание на тона, с който го казва. Но не искаше да й позволява да върви пред него, защото така срещу нея щеше да се устреми цяла армия от Кърт-Кобейновци.

— Защо трябва аз да те следвам? Защо веднъж и ти не ме последваш?

— О, Маркъс, ти си толкова властен! — възкликна Ели. — Точно такива ги обичам мъжете.

— Къде отиваме?

— Перон 10 Б — засмя се Ели. — Ей там.

— Ясно. — И Маркъс застана право пред нея и закрачи бавно към техния перон.

— Какво правиш?

— Водя те.

Тя го сръга в гърба и каза:

— Не се дръж като идиот! Хайде, размърдай се!

Внезапно Маркъс се сети за нещо, което бе гледал в програмите на Свободния университет, които майка му трябваше да следи заради своя курс. Беше ги гледал с нея, защото му се струваха много смешни. Веднъж дадоха стая с много хора, половината от които бяха със завързани очи, а другата половина трябваше да ги води, като внимава да не се блъска в нищо и никого. Май това имаше нещо общо с доверието — или поне майка му беше казала така. Ако някой може да те изведе безопасно от място, в което се чувстваш уязвим, значи ти трябва да се научиш да му се доверяваш, а това било много важно. Най-хубавата част беше, когато една жена поведе един старец право към вратата и той си разби главата, след което двамата започнаха да се карат.

— Ели, имаш ли ми доверие?

— Какви си ги намислил пък сега?