Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Да, така е — отвърна той, но в тона му прозвуча известно недоволство, сякаш тя го бе изловила в нещо нередно и с това я накара да се усмихне.

— В това няма нищо лошо. Хората, които обичат секса, са обикновено доста добри в него. Както и да е. С мене е същото. Искам да кажа, че аз също обичам разни неща, макар че те са по-различни от твоите. Аз обичам поезията, рисуването, работата си… мъжете и секса. Приятелите си също. И Али. Искам да видя какъв човек ще стане от моя син.

И тя започна да си играе с една бисквитка, да се опитва да я разчупи, за да открие крема, но бисквитата беше прекалено мека и се разпадна. После продължи:

— Виждаш ли, преди много, много години аз също имах период, в който се чувствах буквално съсипана и действително мислех за… онова, сещаш се, за което според теб си мисли и Фиона сега. И изпитвах огромна вина заради това, което чувствах, защото имах Али и… знаех, че не трябва да позволявам подобни мисли да ми минават през главата, но ето, че не можех да се отърва от тях… Както и да е. Важното е, че винаги отлагах за утре. Казвах си, може би утре, но не днес. Така изминаха няколко седмици и аз осъзнах, че никога няма да го направя, просто защото не исках да изпусна разни интересни неща. Нямам предвид това, че животът е страхотен и аз не исках да пропусна възможността да бъда участник в него. Просто искам да кажа, че винаги имаше едно-две недовършени неща, които държах да доведа до край. Точно както ти държиш да гледаш следващия епизод на „Нюйоркска полиция“. Ако току-що бях завършила илюстрациите по някоя книга, исках да я видя как ще излезе. Ако ходех с някого, исках да имам още една среща с него. Ако в училището на Али предстоеше родителска среща, искаше ми се да поговоря с неговата класна. Точно такива дребни неща, но те винаги свършват голяма работа. И накрая си дадох сметка, че винаги ще съществуват такива дребни неща и че те са напълно достатъчни, за да вървиш напред. — Тя вдигна поглед от натрошената си бисквитка и заключи смутено: — Поне такава е моята гледна точка.

— Фиона също трябва да разполага с подобни дребни неща.

— Може би да. Не съм сигурна. Но ми се струва, че Фиона не разполага по-скоро с необходимите почивки, за да се справи с тях. Ти също.

И в това ли се състоеше смисълът? Вероятно не, реши Уил, като се размисли. Сигурно липсваха още стотици неща — като например как депресията поражда усещане за умора от всичко наоколо, умора от всичко, независимо от това колко го обичаш; освен това имаше и такива неща като самота, паника и най-обикновено житейско объркване. Но позитивното мислене на Рейчъл все пак беше добра отправна точка и този разговор за смисъла се превърна сам по себе си в смисъл на вечерта — защото в него настъпи пауза, Рейчъл го погледна и точно в този момент двамата започнаха да се целуват.

— Защо да не взема да поговоря с нея? — обади се Рейчъл.

Това бяха първите изречени след случилото се думи, макар че, докато всичко траеше, си размениха няколко, но за момент Уил не успя да схване какво има предвид тя. Опитваше се да намери нишката в нещо, станало през последните трийсет минути — невероятен половин час, от който все още трепереше и едва сдържаше сълзите, напиращи да рукнат от очите му. Половин час, който го бе накарал да преосмисли доскорошните си убеждения, че сексът е някаква плътска алтернатива на алкохола, наркотиците и бурните нощи в някой бар, но нищо повече от това.

— Ти ли? Но тя не те познава?

— Не мисля, че в случая има значение. Този факт дори може да се окаже от полза. А и нищо чудно да съумееш да схванеш как се правят тези неща, ако аз ти покажа. Не е чак толкова страшно.

— Добре.

В гласа на Рейчъл имаше нещо, което Уил не успя да определи с точност, но тъй като в момента Фиона не беше сред приоритетите му, реши да не се престарава в гадаенето. Не си спомняше някога да се е чувствал толкова щастлив, както в този миг.

Маркъс срещаше известни трудности с привикването към мисълта, че зимата е свършила. Почти всичко досега, което бе преживял в Лондон, се бе случило в тъмно и влажно време (може и да е имало няколко по-светли вечери в началото на учебната година, но оттогава се бяха случили толкова много неща, че той нямаше никакъв спомен от тях), а ето, че сега се прибираше вкъщи след редовното си гостуване у Уил, облян в топлата светлина на пролетния следобед. В първата седмица след обръщането на часовниците с един час напред беше доста трудно да си представиш, че нещата няма как да не се наредят. Беше абсурдно лесно да повярва, че майка му ще се оправи. Още по-лесно бе да си представи, че внезапно ще порасне с три години и ще стане толкова готин, че Ели веднага ще си падне по него, че ще отбележи победния гол за училищния футболен отбор и ще се превърне в най-популярната личност в цялото училище.