Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Момчето отвори уста, за да каже нещо, но после осъзна с кого си има работа и бързо се изсули навън.

— Мога ли да вляза при теб? — запита Ели, когато момчето си отиде.

— Ако намериш място.

Двамата се сбутаха един до друг върху топлите тръби, Ели затвори вратата и пусна резето.

— Ти си мислиш, че аз знам всички отговори, но не е така — каза Ели. — Нищо подобно. По този въпрос специално нищо не знам. Нямам представа защо той се чувства по този начин, нито пък защо твоята майка се чувства по този начин. Освен това нямам представа какво е човек да бъде на твоето място. Предполагам обаче, че си доста уплашен.

— Ъхъ. — И той се разплака. Напълно безшумно — просто очите му се напълниха със сълзи и те започнаха да се стичат по бузите му. Но все пак си беше твърде неловко. Никога не бе предполагал, че ще се разплаче — и то точно пред Ели.

Тя го прегърна нежно и промълви:

— Искам да кажа, че най-добре е изобщо да не ме слушаш. Ти знаеш повече от мен. И точно ти трябва да ми даваш съвети.

— Но аз не знам какво да кажа.

— Тогава нека поговорим за нещо друго.

Ала не проговориха. Потънаха в мълчание. Просто си седяха върху топлите тръби, от време на време си местеха дупетата, когато им припареше много, и чакаха ли, чакаха, докато накрая се почувстваха готови отново да се гмурнат в реалния свят.

Уил страдаше от световъртеж и поради тази причина не обичаше да гледа надолу. Понякога някой изтърсваше нещо, той поглеждаше надолу и биваше обзет от неконтролируемо желание да скочи. Спомняше си ясно кога се бе почувствал така — когато скъса с Джесика и тя му се обади късно една нощ и му каза, че е напълно безполезен, че не струва нищо, че никога няма да стане човек или да постигне нещо, че с нея е имал някакъв шанс — тук бе използвала някаква напълно неразбираема фраза: да посипе малко сол върху леда — да създаде значима връзка, а може би и семейство. И докато тя говореше, той бе започнал да усеща, че го завладява истинска паника, че го облива пот и му се завива свят, защото бе наясно, че някои хора безспорно ще я сметнат за права, а преди всичко — че той не може да стори нищо, за да ги опровергае.

Точно такова чувство го бе завладяло, когато Маркъс го бе помолил да направи нещо, за да му помогне с Фиона. Разбира се, че трябваше да направи нещо — всичките тези приказки за разликата във височината им очевидно бяха глупости. Той беше по-възрастен от Маркъс, имаше по-голям опит… Накъдето и да се озърнеше, съзираше някой нов довод, който го подтикваше: не можеш да останеш настрана, не можеш да не помогнеш на детето, ти трябва да се грижиш за него!

Той наистина искаше да му помогне, а и вече го беше направил в известен смисъл. Ала нямаше никакво желание да се замесва с разни депресии. Можеше да състави целия разговор в главата си и после да го изслуша като радиопиеса, но онова, което чуваше, никак не му харесваше. Особено една дума в него, която го караше да си запушва ушите — тази дума винаги бе предизвиквала подобна реакция у Уил, особено откакто животът му се въртеше около „Обратно броене“, поредната сапунка и новите комбинации за сандвичи на „Маркс и Спенсър“. И не виждаше никакъв начин, по който би могъл да избегне тази дума от разговора си с Фиона за нейната депресия. Тази дума беше СМИСЪЛ. Тя се появяваше в изрази от рода на: „Какъв е смисълът?“, „Не виждам никакъв смисъл“, „Няма никакъв смисъл“ и цял ред други такива. Човек не може да провежда разговор за живота и особено за възможността да сложиш край на живота, без да стигнеш до шибаната дума „смисъл“ — а проблемът беше, че самият Уил изобщо не съзираше подобно нещо като смисъл. Понякога нямаше нищо страшно. Понякога можеш просто да си напомпиш главата с емоции, като се нагълташ с магически гъби в два сутринта и някой идиот, проснат на пода със слушалки на главата да изквичи: „Какъв е смисълът?“, а ти просто да му отвърнеш: „Няма такъв, глупако, така че, затваряй си гадната уста!“ Но не е възможно да отговориш по този начин на човек, който се чувства толкова нещастен и изгубен, че му се иска да си изсипе цяло шишенце приспивателни в устата и да отплува завинаги в царството на сънищата. Да каже на Фиона, че всъщност в живота няма никакъв смисъл, бе равносилно да й връчи разрешение за самоубийство, а макар че не винаги се бе разбирал перфектно с нея, Уил нямаше никакво желание да я убива.

Хората като Фиона наистина го изкарваха от релси. Те разваляха всичко, до което се докоснеха. Да се носиш по повърхността на нещата не беше никак лесно — подобно нещо изискваше определен набор от умения и кураж. Затова, когато някой ти кажеше, че възнамерява да сложи край на живота си, е много лесно да усетиш как започва да те тегли към дъното заедно със себе си. Поради тази причина най-важното според Уил бе да съумееш да задържиш главата си над водата. Точно това бе най-важното и за всички останали, но онези, които имаха пълноценен живот, работа, социални връзки и домашни любимци, съумяваха да държат главите си много по-високо от повърхността на водата. Те се плацикаха в плиткото и само някоя случайна вълна от гадната машина за произвеждане на вълни в морето на живота можеше да ги накара да потънат. Но Уил се бореше. Той се намираше на километри далече от своите води и вече бе започнал да се схваща, защото бе влязъл в морето прекалено скоро след хранене и никак не му беше трудно да се види как някаква русокоса спасителка с равен като дъска стомах го изтегля на брега дълго след като дробовете му са се напълнили със солена вода. Нуждаеше се от буй, за който да се залови, но не и от тежест като Фиона, която да го завлече към дъното. Колкото и да му беше неприятно, нещата стояха точно така. И точно това бе най-важната функция на Рейчъл в живота му — тя беше неговият буй. Тя му помагаше да се задържи на повърхността. Затова трябваше веднага да види Рейчъл.