Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Плаченето.

— О! — Намираха се в кухнята на Уил и си препичаха кифлички — своеобразен ритуал за следобедите в четвъртък, който си бяха създали. — И ти притесняваш ли се за нея?

— Естествено. Сега тя е същата като някога. Даже в някои отношения нещата са по-лоши. — Това не беше напълно вярно. Нищо не би могло да е по-лошо от преди, защото тогава всичко беше продължило сякаш цяла вечност и кулминацията му беше в Деня на мъртвата патица. Маркъс просто искаше да бъде сигурен, че Уил е наясно със сериозността на положението.

— И какво смяташ да правиш?

До този момент на Маркъс не му беше хрумвало, че може да направи нещо — отчасти защото преди не беше направил нищо (макар че, като се замислеше, преди нещата не се бяха развили толкова добре, така че не можеше да използва тогавашната ситуация като пример) и отчасти защото смяташе, че оттук нататък всичко ще бъде поето от Уил. Поне така му се искаше на него. Нали затова човек си има приятели?

— Какво смятам да правя аз ли?! По-скоро, какво смяташ да направиш ти !

— Откъде накъде аз?! — засмя се Уил и тогава си спомни, че онова, за което говореха, е всъщност доста сериозно. — Маркъс, аз не мога да направя нищо.

— Би могъл да поговориш с нея.

— Но тя няма да иска да ме слуша! Така де, кой съм аз, че да ме слуша? Никой.

— Ти не си никой. Ти си…

— Просто защото ти идваш у дома всеки ден след училище за чаша чай не означава, че аз мога да възпра майка ти от… не означава, че аз мога да я развеселя. В интерес на истината, сигурен съм, че не мога.

— Мислех, че сме приятели.

— Ох! Мамка му! Извинявай. — В опита си да извади една кифличка, той си бе изгорил пръстите. — Кажи ми, Маркъс, според теб приятели ли сме или нещо друго? — Очевидно намираше този разговор за много смешен, защото бе започнал да се усмихва.

— Разбира се. Ти как би определил иначе нашите отношения?

— Ами, мисля, че приятели е много добро определение.

— Защо се усмихваш?

— Защото всичко е малко смешно, не мислиш ли? Имам предвид, ти и аз…

— Може би си прав — отвърна Маркъс и се позамисли. Накрая попита: — Но защо?

— Защото сме толкова различни по височина.

— Аха, ясно.

— Шегичка.

— Ха, ха!

Уил остави Маркъс да намаже с масло кифличките, защото знаеше, че момчето обича да го прави. Това беше много по-приятна задача от мазане на препечени филийки, защото при филийките единственото, което можеш да направиш с втвърденото масло, е да остържеш коричката, която правеше препечената филийка такава, каквато е — нещо, което никой не обичаше. А с кифличките всичко беше леко и безпроблемно — просто поставяш бучица краве масло отгоре, поизчакваш няколко секунди и после го разбъркваш, така че да попие в малките дупчици. Това беше един от малкото случаи в живота, когато нещата всеки път се нареждат добре.

— Искаш ли да сложа нещо отгоре?

— Може. — Той придърпа буркана с меда, пъхна ножа и започна да го върти.

— Слушай какво — каза Уил, — прав си. Ние сме приятели. Точно затова аз не мога да сторя нищо за твоята майка.

— Как стигна до този извод?

— Казах, че се шегувам, когато изтърсих, че сме различни по височина, но може би не съвсем. Може би точно така трябва и ти да гледаш на нещата. Аз съм ти приятел и съм с около трийсетина сантиметра по-висок от теб — това е.

— Извинявай, но нещо не те разбирам.

— Имах един приятел в училище, който беше трийсетина сантиметра по-висок от мен. Беше направо огромен. Във втори курс беше вече метър и осемдесет и четири.

— Ние нямаме втори курс.

— Добре де, осми клас.

— И какво от това?

— Никога не бих се осмелил да го помоля за помощ, ако майка ми е изпаднала в депресия. С него си говорехме за футбол и за „Мисията невъзможна“ и други такива неща. Представи си, че по средата на разговор, когато спорим например за това дали Питър Осгуд ще играе за Англия, аз кажех: „Ей, Фил, ще поговориш ли с майка ми, защото тя непрекъснато се залива в сълзи?“ Той щеше да ме изгледа така, като че ли съм откачил. Та той беше само на дванайсет! Какво можеше да каже на майка ми? „Здравейте, госпожо Фрийман, мислила ли сте да опитате с транквиланти?“

— Аз не знам кой е Питър Осгуд. И не знам нищо за футбола.

— Маркъс, не ти ли писна да се правиш на тъп?! Онова, което искам да ти кажа, е много просто: аз съм ти приятел и точка. Не съм ти чичо, не съм ти баща, не съм ти батко. Мога да ти кажа само кой е Кърт Кобейн и какви маратонки се носят в момента — това е. Разбра ли ме най-сетне?