Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Живял ли си някога с майката на Маркъс?

— Дай ми дефиниция на „живея със“.

— Държал ли си някога резервен чифт чорапи в къщата й? Или може би четка за зъби?

Нека погледнем нещата от тази страна: ако Фиона му е подарила чорапи за Коледа и ако той ги е забравил у тях и още не е намерил време да мине да си ги вземе, то тогава със съвсем чиста съвест би могъл да заяви, че не само е имал резервен чифт чорапи у дома на Фиона, а и че те още са там ! За нещастие обаче тя не му бе подарила чорапи, а онази тъпа книга. При това даже не я бе забравил у тях. Така че, измисленият сценарий за чорапите си беше само една… измислица.

— Не.

— Просто… не?

— Не.

Той набоде последното си пролетно ролце, потопи го в соса от чили, постави го в уста и се престори, че то е прекалено голямо, за да освободи устата му през следващите няколко минути. В такъв случай Рейчъл ще трябва да поеме разговора в свои ръце и накрая ще й се наложи да смени темата. Уил си мечтаеше тя да му разкаже за книгата, която илюстрира в момента, за амбицията си да направи собствена изложба и за нетърпението си отново да го види. Точно такива разговори си представяше напоследък — писна му да си чеше езика за въображаеми деца и най-вече му писна да обяснява защо изобщо е трябвало да си ги въобразява.

Ала Рейчъл просто седеше и го чакаше да си сдъвче хапката и колкото и да се напрягаше, колкото и да дъвчеше и предъвкваше, Уил не бе в състояние да накара едно дребно ролце да продължи вечно. Така че накрая беше принуден да й каже истината — така, както трябваше да стори от самото начало — и тя се ужаси, което си беше нейно право.

— Аз никога не съм казвал, че той е мой син. Думите „имам син на име Маркъс“ никога не са излизали от устата ми. Ти сама реши да го повярваш.

— Да бе, значи аз съм фантазьорката, а не ти! Искала съм да си повярвам, че ти имаш син, така че съм се оставила на полета на въображението си!

— Това е една много интересна теория, знаеш ли? Веднъж във вестника четох за един тип, който разкарвал нагоре-надолу възрастни дами и им измъквал спестяванията, защото те били напълно убедени, че той е богат. И което е най-важно, на него не му се налагало да прави нищо, за да ги убеждава. Те просто му вярвали.

— Значи той им е казал, че е богат. Значи е излъгал. Това е нещо съвсем различно.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш. Точно там свършва и сравнението, не мислиш ли?

— Защото ти не си ме излъгал. Аз просто съм си го измислила. Казвала съм си: „Търся си готин пич с дете, по възможност тийнейджър“ и ето, че ти се появяваш у дома с Маркъс и бинго! Аз съм направила тази побъркана връзка между нещата поради някаква моя дълбоко стаена психологическа необходимост.

— Не трябва да се самообвиняваш толкова. Може да се случи на всеки.

— Ей, я по-добре не си насилвай късмета! Дори и да искам да бъда толерантна и остроумна, това си е изцяло моя работа. Ти все още не си в положение да си правиш шегички.

— Извинявай.

— Но как се връзва Маркъс в цялата тази история? Ти очевидно не си го наел за случая. От само себе си се вижда, че между вас съществува някаква връзка.

Тя беше права, разбира се, и той реши, че истината си струва риска да провали вечерта. Каза й всичко — е, почти всичко. Не й каза, че за запознанството му с Маркъс е виновно преди всичко дружеството „Самотните родители — заедно в самотата“. Не посмя да си признае, защото би преляло чашата на търпението й, особено след скорошните разкрития. Не искаше тя да си въобрази, че той има някакъв психологически проблем.

След вечерята Рейчъл го покани на кафе у дома си, но Уил бе наясно, че секс няма да последва. Макар че съществуваше известен намек за нещо подобно, ала тъй като този намек се излъчваше само от него, той не се броеше. Рейчъл го привличаше толкова силно, че бе невъзможно да не си мисли за секс, когато тя се намираше близо до него. Единственото, което се излъчваше от нея, бе някаква весела толерантност и макар той да бе благодарен и на това, бе напълно наясно, че тя надали е предвестник на нещо повече от разрошване на косата.

Рейчъл наля кафето в огромни сини, ръчно изработени чаши и те седнаха един срещу друг — Рейчъл се опъна на дивана, а Уил се отпусна непохватно върху стар дървен стол с права облегалка, покрит с някаква азиатска рогозка.

— Защо си мислеше, че Маркъс ще те направи по-интересен? — запита тя, след като си бяха разбърквали и духали кафето и изобщо направили всичко, което може да се направи с чаша кафе.