Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

За Маркъс беше пълна загадка как човек може да заплашва да убие някого по погрешка, но все пак реши да не прави от мухата слон — гледката на подсмърчащия Али бе достатъчна, за да го направи по-отстъпчив и благороден.

— Няма нищо, Али — каза само той.

— Добре, момчета, а сега си стиснете ръце! — каза Рейчъл. И те го направиха, макар че ръкостискането бе доста странно и смущаващо. Вдигнаха си и си спуснаха ръцете три пъти — накрая Уил и Рейчъл се разсмяха, а Маркъс се ядоса. Той отлично знаеше как се стиска ръка. Целият този театър го разиграваше другият идиот.

— На Али му е доста трудно да приеме нещата.

— На Маркъс също. Нали така, Маркъс?

— Кои неща? — Малко се беше отнесъл. Тъкмо се питаше дали има някаква връзка между сълзите на Али и способността му да наранява и дали от факта, че се разревава толкова лесно, следва, че всъщност не е толкова опасен? Или пък той си е истински психар, който може да ти откъсне главата с голи ръце, без да престава да реве? Може би сълзите са само за заблуда на големите и сега Маркъс се намира в още по-голяма опасност от преди.

— За… нали се сещаш… онези неща.

— А, да — отговори Маркъс. — Да, точно така се чувствам. — Беше сигурен, че много скоро ще разбере за какво точно се чувства по същия начин.

— Защото човек започва да си изгражда някакъв модел на поведение и във всеки новопоявил се вижда потенциална заплаха.

— Именно. А последният, с когото аз… — започна Рейчъл и спря. — Съжалявам, не исках да те сравнявам с него. Освен това нямам предвид, че ние, нали се сещаш… — И спря безпомощно.

— Да, ясно — усмихна се Уил нежно. Рейчъл го погледна и също му се усмихна.

В този момент Маркъс бе озарен от внезапно прозрение защо хората харесват жени като Рейчъл и Сузи — приятни, привлекателни същества, които само с един поглед биха могли да осмислят деня ти. Както сега ставаше и с Уил. Погледът му се бе променил до неузнаваемост — в очите му имаше някаква нова мекота, която, Маркъс бе убеден, щеше да свърши работа. Докато слушаше разговора, започна да тренира собствения си поглед — трябваше някак си да присвиеш очи, а после да ги фокусираш точно върху лицето на другия. Дали на Ели ще й хареса? Сигурно веднага ще го ступа.

— Както и да е — продължи Рейчъл. — Последният, с когото излизах… Надали можеше да се нарече стопроцентов добряк, така и не успя да види точното място на Али в моя живот, и накрая двамата завършиха… в не много изрядни отношения.

— Той беше смахнат — изтърси Али.

— Виж какво, съжалявам, че всичко стана толкова… недискретно — каза Рейчъл. — Нямам никаква представа дали… Искам да кажа… Не знам… Просто на Нова година останах с впечатлението, че… — И тя се смръщи от неудобство. — О. боже, толкова ми е неловко. Ти си виновен за всичко, Али. Още не бе настъпил моментът да говорим за това.

— Няма нищо — успокои я бодро Маркъс. — Той наистина ви харесва. Каза ми го.

— Да не би да ставаш кривоглед? — запита го Ели в понеделник след училище.

— Може и да има нещо такова — отговори Маркъс, защото бе много по-лесно да каже това, отколкото да си признае, че упражнява един трик, който е научил от Уил.

— Сигурно имаш нужда от нови очила.

— Вероятно.

— Има ли очила, по-дебели от тези? — запита Зоуи. Не гаднееше, просто беше любопитна.

Проблемът беше, че вървяха към магазинчето за вестници и списания, което се намираше по пътя за вкъщи, и не разговаряха за нищо особено. Уил и Рейчъл бяха седяли, втренчили очи един в други, и си бяха говорели само глупости от рода на това колко се харесват. Обаче, докато вървяха по улицата, за да направи онова нещо с очите, Маркъс трябваше непрекъснато да си извива врата, така че нищо чудно да изглежда странно. Освен това двамата с Ели никога не бяха седели един срещу друг. Те висяха около автомата за закуски или, както днес, се срещаха след училище и се помотаваха заедно за известно време. Така че, какво можеше да стори той?! Как можеш да се взираш в очите на някого, когато единственото, което виждаш от него, са само ушите му?!

Магазинчето за списания беше пълно с деца и собственикът си продираше гърлото да им крещи да излязат. Той не беше като господин Пател, който никога не крещеше и никога не гонеше децата.

— Аз няма да изляза — заяви Ели. — Аз към клиент, а не дете. — И продължи да обхожда с поглед рафта с десертчетата, а ръката й бе вдигната в готовност да си вземе онова, което харесва.

— Тогава ти — обърна се собственикът към Маркъс. — Излизай!