Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Маркъс се появи малко след дванайсет, облечен с косматото яке, което Фиона му бе подарила за Коледа, и с втрисащо отвратителни кадифени панталони в лимоненожълто, които вероятно биха изглеждали страхотно, но на четиригодишен хлапак. Уил бе облякъл любимата си риза на Пол Смит и черно кожено яке, което му придаваше вид на филмова звезда в каубойски филм. След кратък размисъл Уил реши, че Маркъс демонстрира освежаващо бунтар ски непукизъм по отношение на изтупания вид на новия си баща, затова се постара да се надъха с чувство на гордост и да пренебрегне първоначалния си подтик веднага да го изведе, за да му купи други дрехи.

— Какво каза на майка си? — запита го той вече в колата, докато пътуваха към дома на Рейчъл.

— Казах й, че държиш да се запозная с новата ти приятелка.

— И тя нямаше нищо против?

— Напротив. Каза ми, че сигурно съм полудял.

— Изобщо не съм изненадан. Откъде накъде ще те водя да се запознаваш с новата ми приятелка?!

— А откъде накъде ще казваш на новата си приятелка, че аз съм твой син? Следващия път си измисли някакво друго обяснение, щом моето не ти харесва. Слушай сега обаче, трябва да обсъдим нещо важно. Колко съм тежал, когато съм се родил?

— Откъде да знам? Ти си се родил, а не аз.

— Така е, но ти би трябвало да знаеш. Нали си ми баща?

— На този етап от отношенията си с нея надали ще стигнем чак до килограмите на бебетата, не мислиш ли? Ако беше на дванайсет седмици, може би щяхме да заговорим за това, но на дванайсет години …

— Добре де, тогава кога ми е рожденият ден?

— Маркъс, тя не подозира, че ние с теб не сме баща и син. Затова не мисля, че ще се опитва да ни излови в лъжа.

— А ако въпросът възникне спонтанно? Ако аз кажа, например, татко ми е обещал да ми купи ново нинтендо за рождения ден, и тя те попита кога ми е рожденият ден?

— Защо ще пита мен? Би трябвало да попита теб!

— Просто си представи.

— Хубаво де, кога е рожденият ти ден.

— Деветнайсети август.

— Ще го запомня, обещавам ти. Деветнайсети август.

— А какво най-много обичам да ям?

— Ти ми кажи — отвърна примирено Уил.

— Спагети със соса от гъби и домати, който майка ми прави.

— Ясно.

— А къде съм ходил, когато за първи път съм излизал в чужбина?

— Не знам. Гренобъл?

— Уф! — презрително махна с ръка Маркъс. — Да не съм луд, че да ходя там! Не. Барселона.

— Ясно, схванах. Барселона.

— А коя е майка ми?

— Моля?

— Коя е майка ми?

Въпросът беше толкова елементарен и същевременно толкова ключов, че за момент Уил загуби дар слово. Накрая отговори:

— Твоята майка е твоята майка.

— Значи вие сте били женени с майка ми и сега сте разведени?

— Да, както кажеш.

— А това притеснява ли те? А мен?

Абсурдът на тези въпроси се стовари почти едновременно и върху двамата. Маркъс започна да хихика с някакво странно, пискливо мяукане, което изобщо не приличаше на неговия смях или дори на смеха на човешко същество, но се оказа изключително заразително. Уил скоро го последва със свой вариант на кискането.

— Мен не ме притеснява. А теб? — каза накрая.

Ала Маркъс не бе в състояние да отговори. Той просто продължаваше да си мяука.

Още с първото си изречение тя разби на пух и прах така старателно градената от Уил версия за съвместното му минало, настояще и бъдеще с Маркъс:

— Здравейте, Уил и… Марк, нали така беше?

— Маркъс — каза Маркъс и сръга многозначително Уил.

— Влизайте и двамата. Запознайте се с Али.

Уил си спомняше съвсем ясно всяка дребна подробност, която Рейчъл му беше разказала в нощта на тяхното запознанство. Знаеше заглавията на книгите, които тя бе илюстрирала, макар да не бе много сигурен дали първата се казваше „Път към гората“ или „Път през гората“ — трябваше да провери. Знаеше също и името на бившия й съпруг, къде живее, какво работи и… Бе невъзможно да забрави и името на Али. Как така, та това е един от най-важните факти! Все едно да забравиш кога Англия спечели световната купа по футбол или името на истинския баща на Люк Скайуокър — неща, които просто не можеш да забравиш, колкото и да се стараеш. Но ето, че тя бе забравила името на Маркъс — за нея бе все едно дали е Марк или Маркъс, — от което се налагаше безмилостната истина, че тя не е прекарала последните десетина дни в мечти, фантазии и безсънни нощи. Уил се почувства съсипан. Най-добре да се откаже още сега. Точно от тези чувства се бе страхувал толкова дълго и точно поради тази причина той бе живял толкова дълго с убеждението, че да се влюбиш си е чиста глупост и загуба на време и… пак крайна проява на изглупяване и… обаче вече беше прекалено късно.