Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Как разбра?

— Как разбрах какво?

— Как разбра, че искаш тя да бъде твоя приятелка?

— Ами, не знам. Почувствах го в червата си.

И точно там го почувства. Не в сърцето си, нито в главата си, нито пък в слабините си — почувства го в червата си, които веднага се свиха и не му позволиха да храносмила нищо повече от цигарен дим. Ако продължеше в този дух, нищо чудно да се превърне в скелет.

— Значи си я срещнал само веднъж? На новогодишното тържество?

— Да.

— И това е било достатъчно? Веднага разбра, че искаш тя да стане твоя приятелка? Може ли да ми дадеш още петдесет пенса?

Уил му подаде разсеяно монета от една лира. Вярно, че още тогава нещо се беше преобърнало, но онова, което го запрати окончателно в селенията на мечтите, бе една фраза на Робърт, на когото се бе обадил два дена след новогодишното тържество, за да му благодари за поканата. „Рейчъл те хареса“ — бе казал домакинът му и макар че тези думи изобщо не бяха подходяща основа за изграждане на стабилно бъдеще, за Уил бяха предостатъчни. Споделените чувства представляват страхотен стимулант за въображението.

— Какво искаш да кажеш с това? Колко време би трябвало да я познавам според теб?

— Е, надали бих могъл да се нарека експерт по въпроса, но…

Уил се засмя на странния обрат на мисълта на Маркъс, както и на сбърчените му вежди, които едновременно подсилваха казаното и му противоречаха — човек, който си придава толкова професионален вид, докато говори за подробностите по излизането с момичета, не би могъл да бъде нищо друго, освен дванайсетгодишен доктор Всезнайко.

— Но когато срещнах Ели за първи път — продължи момчето, — аз нямах представа, че искам тя да ми стане приятелка. Трябваше ми известно време, докато го осъзная.

— Това вече е признак на известна зрялост, според мен. — Тази работа с Ели беше нещо ново за Уил и той внезапно прозря, че още от самото начало Маркъс е водел разговора в тази насока. — Ти искаш Ели да бъде твоя приятелка, така ли?

— Естествено.

— Не само приятелка, а момиче, с което да излизаш?

— Как да ти кажа… — Маркъс пусна монетата от една лира в отвърстието и натисна бутона на автомата. — Тъкмо се канех да ти задам и този въпрос. Какви според теб са основните разлики?

— Ти си много смешен, Маркъс.

— Знам. Хората непрекъснато ми го повтарят. Но на мен не ми пука. Просто искам да ми отговориш на въпроса.

— Добре тогава. Искаш ли да я докосваш? Това е едно от първите важни неща.

Маркъс продължи да стреля по чудовището на екрана, очевидно напълно пренебрегнал задълбочения анализ на Уил.

— Е?

— Не знам. В момента го обмислям. Продължавай.

— Това е то.

— Това ли? Това е единствената разлика?

— Да, Маркъс. Чувал си за секса, нали? Той е нещо доста значимо.

— Знам, не съм толкова глупав. Но все пак не мога да повярвам, че най-важното е само онова, което ми каза. О, по дяволите! — Бе загубил още един живот. — Защото не съм сигурен дали искам да докосвам Ели или не. Но все пак съм убеден, че искам тя да бъде моя приятелка.

— Добре де, тогава кои неща искаш да са различни?

— Искам да прекарвам с нея повече време. Искам да бъда с нея непрекъснато, а не само да се сблъсквам случайно с нея на разни места. Освен това искам да се отърва от Зоуи, макар че я харесвам, но все пак искам да имам Ели само за себе си. И искам да казвам всичко първо на нея, преди да съм го казал на когото и да било друг, дори и на теб или мама. И не искам тя да си има друг приятел. Ако мога да имам всички тези неща, за мене ще бъде без значение дали ще я докосвам или не.

Уил поклати глава, но Маркъс не забеляза жеста му, защото очите му бяха приковани върху екрана.

— Какво да ти кажа, Маркъс, животът сам ще те научи. Ще видиш, че няма вечно да се чувстваш по този начин.

Но по-късно, когато остана сам в тишината на нощта и на дома си и се отдаде на слушане на онази музика, от която имаше нужда, когато се чувстваше по този начин — музика, която сякаш с магическа пръчка намираше болното му място и го лекуваше нежно, — Уил си спомни за компромиса, който Маркъс бе готов да направи. Що се отнасяше до него самия, да, той искаше да докосва Рейчъл (фантазиите, посветени на огромното хотелско легло, определено включваха и докосването), но точно сега, ако имаше някакъв избор, в по-голяма или по-малка степен той би се примирил и с онова, което стига и на Маркъс.

Разговорът в игралната зала най-малкото успя да създаде между тях неочаквана близост — и двамата си бяха признали за нещо, което искат, и в края на краищата тези две неща се бяха оказали доста сходни, макар че хората, свързани с тях, очевидно не можеха да се похвалят със същото. От описанието на Маркъс Уил не можеше да си състави много ясна представа за Ели — накрая винаги оставаше с впечатлението, че тя е някаква гневна, жилава топка с черно червило, странна смесица между сиукски воин и рокер, — но все пак я виждаше достатъчно ясно в съзнанието си, за да бъде категоричен, че Ели и Рейчъл надали могат да минат за близначки. Тази близост обаче бе достатъчна за Маркъс, за да го убеди, че ако не изпълни желанието на Уил да се представи като негов син този следобед, върху неговото желание ще падне някаква прокоба. И ето как Уил с разтуптяно сърце се обади на Рейчъл и успя да измъкне от нея покана за съботен обяд за него и Маркъс.