Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Не ти ли се е случвало някога някой да те разбере погрешно и ти някак си да не можеш да поправиш нещата? Например някой да си внуши, че името ги е Марк, а не Маркъс и всеки път, когато те види, да ти казва: „Здрасти, Марк“, а ти да не смееш да го поправиш от страх да не го притесниш, когато си даде сметка, че през последните шест месеца все ти е бъркал името?

— Шест месеца ли?!

— Е, колкото са там.

— Бих го поправил още първия път, когато разбера, че не е чул правилно.

— За нещастие не винаги е възможно да се направи това.

— Защо да не е възможно да поправиш човек, който не е разбрал правилно името ти?

— Защото…

От личен опит Уил се бе уверил, че понякога подобно нещо действително е невъзможно. Един от съседите му отсреща — много приятен, леко прегърбен старец с отвратителен дребен йоркширски териер — го наричаше Бил. Винаги го бе наричал така и сигурно ще продължава да се обръща към него по същия начин, чак до последния си ден. В интерес на истината, този факт доста дразнеше Уил, който, колкото и да се опитваше да напрегне въображението си, не можеше да се възприеме като Бил. Бил не би пушил марихуана и не би слушал „Нирвана“. В такъв случай как така позволи това недоразумение да продължава толкова дълго? Защо още преди четири години не бе казал: „Всъщност, казвам се Уил?“ Маркъс бе прав, разбира се, ала няма никаква полза да бъдеш прав, ако останалата част от света не е.

— Както и да е — продължи той, като тонът му подсказваше, че държи да прекрати тези обяснения, — важното е, че тази жена действително си мисли, че ти си мой син.

— Тогава й кажи, че не съм.

— Няма.

— И защо?

— Започваме да се въртим в порочен кръг, Маркъс. Защо просто не можеш да приемеш фактите?

— Аз ще й кажа, ако искаш. Нямам нищо против да го направя.

— Това е много мило от твоя страна, но надали ще помогне.

— И защо да не помогне?

— Стига, за бога! Защото тя е болна от една много рядка болест и когато си внуши нещо, което не е правилно, а ти й кажеш истината, мозъкът й ще избухне в главата и тя ще умре.

— Ти за колко годишен ме мислиш?! Говориш пълни глупости! Направо ме срина с тази история.

Уил и без това бе започнал да стига до заключението (нещо, което тайничко винаги бе подозирал за себе си), че не е много добър лъжец. Вярно, че иначе бе ентусиазиран лъжец, но ентусиазмът надали би могъл да се счита за заместител на ефикасността, а на всичко отгоре в последно време осъзнаваше, че след като часове, дори дни наред бе изричал опашати лъжи, накрая бе принуден да изрече унизителната истина. Добрите лъжци никога не биха го направили. Един добър лъжец отдавна би успял да убеди Маркъс, че съществуват стотици основателни причини да се престори, че е негов син, но на Уил му хрумваше само една-единствена.

— Слушай, Маркъс. Тази жена страхотно ми харесва и единственото нещо, с което установих, че бих могъл да я заинтригувам, бе да я оставя да повярва, че ти си мой син. Така и направих. И много съжалявам. Най-вече съжалявам, че не ти го казах още в началото.

Маркъс се втренчи във видеоекрана — току-що беше уцелен от някакъв хибрид между Робокоп и Годзила — и отпи голяма глътка от кутийката си с кола.

— Все пак не те разбирам — заяви накрая и се оригна шумно.

— Стига де, Маркъс! Вече минахме тази част.

— Какво искаш да кажеш с това, че я харесваш? С какво е толкова забележителна?

— Ами… — И Уил простена отчаяно. — Остави ми поне мъничко гордост, Маркъс! Това е единственото, за което те моля — за мъничко, миниатюрно количество гордост!

Маркъс го изгледа така, сякаш внезапно бе започнал да говори на урду.

— Какво общо има твоята гордост с нейната забележителност?

— Добре тогава, да не ти пука за гордостта ми. Аз не заслужавам да имам такава. Просто си падам по тази жена, Маркъс. Искам да излизам с нея. И много бих се радвал, ако ми стане приятелка.

Ето, че най-сетне Маркъс извърна очи от екрана и го погледна — Уил веднага съзря, че те блестяха от радост и възторг.

— Сериозно?!

— Да, сериозно.

Наистина сериозно. Уил не бе преставал да мисли за това от Нова година (не че имаше кой знае за какво друго да мисли, освен за името „Рейчъл“ и някакъв неясен образ с дълга тъмна коса, както и да си фантазира до безкрай за пикници и бебета, и разплакани от щастие тъщи, и огромни хотелски легла). За него беше истинско облекчение да извади образа на Рейчъл на дневна светлина, макар че засега имаше на разположение само Маркъс, пред когото да я представи, и макар че думите, които бе използвал, определено не бяха достатъчни, за да я опишат справедливо. Той искаше Рейчъл да бъде негова съпруга, негова любовница, център на неговия свят — думата „приятелка“ означаваше, че ще я вижда само от време на време, че тя ще има някакъв свой живот, далече от него, а той не желаеше това да е така.