Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Ели се върна с пластмасова чашка в ръка, която съдържаше нещо, приличащо на кола, но миришещо като пунш.

— Какво сложи вътре?

— Шери.

— Това ли пият големите? Кола и шери? — Отпи внимателно една глътчица. Питието се оказа приятно, сладко, гъсто и загряващо.

— И така, защо годината ти беше толкова гадна? — запита Ели. — На мен можеш да ми кажеш. Леля Ели ще те разбере.

— Ами просто… не знам. Случиха се ужасни неща. — Не му се искаше да споделя с Ели какви точно са били тези неща, защото не беше сигурен, че са истински приятели. Реакцията й бе напълно непредвидима — можеше да влети в класната си стая и да разгласи на всички какво му се е случило, но можеше и да се отнесе с внимание. Рискът обаче не си заслужаваше.

— Майка ти се е опитала да се самоубие, нали така?

Маркъс я изгледа стреснато, отпи огромна глътка от коктейла си и едва не повърна върху краката й.

— Нищо подобно — побърза да отговори той, когато най-сетне спря да кашля и успя да преглътне покачилото се в гърлото му ядене.

— Сигурен ли си?

— Ами, не съвсем. — Веднага осъзна колко глупаво е прозвучал и започна да се изчервява, но в този момент Ели избухна в смях. Бе забравил, че е в състояние да накара Ели непрекъснато да се смее и в този момент бе благодарен на това си умение.

— Извинявай, Маркъс, знам, че работата е много сериозна, но ти наистина си смешен!

И той също се разсмя — с кратки, неконтролируеми подхилквания, които воняха на повръщано и шери.

До този момент Маркъс не бе имал щастието да си поговори сериозно с някого на неговата възраст. Говореше сериозно с майка си, разбира се, както и с баща си, а отчасти и с Уил, но пък и с възрастните всеки разговор си беше сериозен, а и с тях непрекъснато трябва да се следиш какво казваш. Но с Ели беше някак си по-различно, по-лесно, макар че тя беше: 1) момиче, 2)по-голяма от него и 3) плашеща.

Оказа се, че тя знае за това много отдавна — бе дочула разговор между майка си и Сузи веднага след случката, но до скоро не бе могла да направи връзката между него и майка му.

— И знаеш ли какво си помислих? Сега се чувствам крайно неудобно за тези си мисли, но тогава си казах: „Защо пък да не се самоубие, щом толкова иска?“

— Но тя има мен!

— Тогава не те познавах.

— Вярно, но ти как би се почувствала, ако майка ти се самоубие?

Ели се усмихна и отговори:

— Как бих се почувствала ли? Е, със сигурност нямаше да ми хареса. Защото обичам майка си. Но в крайна сметка животът си е неин.

Маркъс се замисли. Трудно му беше да реши дали животът на неговата майка си е неин или не.

— А когато ти имаш деца? Не мислиш ли, че животът ти повече няма да ти принадлежи?

— Баща ти е жив, нали? Той щеше да се погрижи за теб.

— Да, но… — Нещо в думите на Ели не беше съвсем наред. Тя говореше така, сякаш майка му трябва да се разболее от грип, за да може баща му да го заведе на басейн.

— Виж какво, ако баща ти се самоубие, никой няма да си каже: „О, ама той нали има син, за когото да се грижи?!“ Но когато го направи жена, майката, хората се впрягат. А това не е честно.

— Това е, защото живея с майка си. Ако живеех с баща си, тогава и за него щях да смятам, че не разполага с живота си.

— Но ти не живееш с баща си, нали? И изобщо кой от нас живее с баща си? В нашето училище сигурно има милион деца, чиито родители са се разделили, и никое от тях не живее с баща си.

— Стивън Ууд живее с баща си.

— Да бе, вярно. Стивън Ууд. Е, тогава печелиш.

Макар че темата на разговора им беше крайно потискаща, на Маркъс му беше приятно да разговаря с нея. Така всичко казано придобиваше други измерения и човек можеше да го огледа от всички страни и да зърне и други негови характеристики — подобно нещо не можеше да се случи, когато разговаряш с другите деца. Нямаше кой знае какъв дълбок смисъл в разговор за снощния филм, нали? Отговаряш само с „да“ или „не“ и всичко приключва. Едва сега си даваше сметка защо майка му си избира приятелите, а не се задоволява с първия срещнат и не се примирява с хора, които, например, си падат по същия футболен отбор като нея или носят същите дрехи — обичайният начин за завързване на приятелства в училище. Майка му сигурно води много такива разговори със Сузи — разговори, които те вълнуват, където всяко нещо, казано от другия, те навежда на нова мисъл.

Искаше му се да продължават да говорят вечно, но не знаеше как — обикновено Ели беше тази, която казваше нещо ценно, навеждащо те на нова мисъл. Той се представяше отлично с отговорите, но се съмняваше, че някога ще може да стане достатъчно умен, за да накара и Ели да мисли така, както тя го караше сега да мисли — а това като че ли го плашеше мъничко. Щеше му се да бъдат еднакво умни, но това надали можеше да се случи, защото Ели винаги щеше да си остане по-голяма от него. Може би, когато той стане на трийсет и две, а тя — на трийсет и пет, разликата във възрастта им вече няма да има значение, но сега Маркъс усещаше, че освен ако много скоро не каже нещо умно, тя няма да може да го изтърпи и до края на вечерта, а какво остава през следващите двайсет години! Внезапно си спомни какво се очакваше от момчетата да кажат на момичетата по време на партита. Не че изгаряше от желание да го казва, защото знаеше, че е безнадежден случай в това отношение, но алтернативата — да остави Ели да се отдалечи от него и да насочи вниманието към някой друг — беше прекалено кошмарна.