Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— И аз познавам едно такова момче — отвърна Рейчъл. — Може би няма да е зле да се запознаят. Как се казва твоето?

„Той не е мое момче“ — каза си наум Уил, но на глас изрече:

— Маркъс.

— А моето е Али — Алистър.

— Ясно.

— А Маркъс пада ли си по скейтбордове, рап и „Семейство Симпсън“?

Уил вдигна очи, засмя се с неприкрита гордост и ето че погрешното послание бе издялано в камък. Обаче грешката не беше негова. Той не бе излъгал нито веднъж в продължение на цели две минути! Е, вярно, че бе говорил доста по-общо, отколкото истината изискваше, когато заяви, че Маркъс би я убил за подобни думи. Също така е вярно, че повдигането на очите и гордия смях предполагаха известна доза родителска обич. Но все пак не бе изрекъл с думи, че Маркъс е негов син. Това си беше стопроцентово нейна интерпретация. Е, може би по-скоро само петдесет процента, но какво от това! И все пак ситуацията нямаше нищо общо с историята му, която разказваше наляво и надясно дни наред сред членовете на дружеството „Самотните родители — заедно в самотата“!

— А майката на Маркъс тук ли е тази вечер?

— Ъммм… — Уил огледа масата, сякаш за да си спомни как стоят нещата, и накрая отговори: — Не. — Нито една лъжа! Нито една лъжа! Майката на Маркъс наистина я нямаше тук!

— Значи ти не възнамеряваш да прекараш новогодишната нощ с нея? — Рейчъл присви очи и сведе поглед, за да подскаже, че въпросът й е подвеждащ.

— Не. Ние… ъммм… не живеем заедно. — Май вече му хвана цаката на тази работа с говоренето на истината! Ако не друго, то поне се беше прехвърлил от целенасочената лъжа към недоизказването, защото той не само че не живееше с Фиона, ами нито бе живял някога с нея, нито възнамеряваше да го направи.

— Много съжалявам.

— Няма нищо. А бащата на Али къде е?

— И той не е на тази маса. Нито в този град. Нито в тази страна. Оставя ми телефонния си номер, когато се премести.

— Ясно.

Най-малкото бе успял да придаде малко триене в гладката същина на разговора. Докато разиграваше картата с Маркъс, усещаше, че се плъзга, още преди да бе започнал. А сега се чувстваше така, като че ли изкачва по-скоро планина, отколкото глетчер. Представи си как се намира в подножието на склона и се оглежда за опорни точки, за които да се захване.

— И в коя страна се намира?

— В Щатите — Калифорния. Бих предпочела Австралия, но какво да се прави! Добре че поне е на западното крайбрежие!

Уил бе сигурен, че е чувал най-малкото стотина вариации на заформящия се разговор, но този факт определено му даваше някакво предимство — знаеше какво предстои, затова продължи спокойно. Може и да не бе постигнал нищо през последните петнайсетина години, но най-малкото можеше да цъка съчувствено, когато някоя жена му разказваше колко лошо се е държал с нея бившият й съпруг. Цъкането беше нещо, в което се бе усъвършенствал. И то помагаше, защото никой не допуска грешка, когато избира за свое поведение внимателното изслушване на скърбите на събеседника си. По стандартите на дружеството „Самотните родители — заедно в самотата“ историята на Рейчъл беше класическа, но скоро се оказа, че тя мрази съпруга си не заради онова, което й е сторил, а заради това, което е бил.

— Тогава защо, по дяволите, си родила дете от него? — Уил беше пиян. Все пак беше Нова година. Почувства прилив на наглост.

— Добър въпрос — засмя се тя. — Но отговор нямам. Човек си променя мнението за хората. Как се казва майката на Маркъс?

— Фиона. — Което, разбира се, си беше истина.

— Ти промени ли си мнението за нея?

— Не особено.

— Тогава какво стана?

— Не знам. — Той сви рамене и някак си успя убедително да създаде впечатлението на мъж, който все още не се е отървал от объркването, даже от шока. И думите, и жестът бяха рожба на отчаянието — истинска ирония бе как успяха да се свържат толкова удачно.

Рейчъл се усмихна, вдигна ножа, който не беше използвала, и го разгледа.

— В крайна сметка „не знам“ е единственият откровен отговор, който човек може да даде, не мислиш ли? Защото аз също не знам и ще излъжа както теб, така и себе си, ако кажа нещо различно.

В полунощ те се издириха и се целунаха — с целувка, която беше нещо средно между докосване по бузите и устата — смутената двусмисленост, съдържаща надежда за значимост. А половин час след полунощ се разбраха да запознаят момчетата си, за да си сравнят скейтбордовете, бейзболните шапки и коледното издание на „Семейство Симпсън“.