Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Ели беше на новогодишното тържество на Сузи. За миг Маркъс си помисли, че сигурно е някое друго момиче, което просто прилича на Ели и носи същата тениска с Кърт Кобейн като нея, но веднага след това Ели го съзря, извика му името, приближи се до него и го целуна по главата, което определено разсея всичките му съмнения.

— Какво правиш тук? — запита я той.

— Ние винаги идваме тук на Нова година — отговори тя. — Майка ми е много голяма приятелка със Сузи.

— Аз не съм те виждал тук никога досега.

— Но ти никога не си бил тук на Нова година, глупачето ми!

Това беше вярно. Бе идвал в апартамента на Сузи милион пъти, но никога не бе присъствал на тържества. Това бе първото, на което му бе позволено да дойде. Защо обаче дори и в най-простия, най-прямия разговор с Ели той винаги трябваше да изтърси нещо тъпашко?

— Коя е твоята майка?

— По-добре не питай — отговори Ели. — Не сега.

— Защо не?

— Защото тя танцува.

Маркъс се загледа в малката групичка, която танцуваше в ъгъла, където обикновено стоеше телевизорът. Имаше четирима души, един мъж и три жени и само една от тях даваше вид, че се весели от все сърце — тя сякаш биеше въздуха с юмруци и тресеше ожесточено глава, а косата й се ветрееше. Маркъс се сети, че това сигурно е майката на Ели — не защото приличаше на Ели (никой възрастен не можеше да прилича на Ели, защото никой възрастен не си кастреше косата с кухненските ножици и не си слагаше черно червило), но защото Ели очевидно беше притеснена, а тази танцьорка беше единствената, която би могла да стане причина за нечие притеснение. Останалите танцьори бяха достатъчно притеснени, което означаваше, че не могат да причинят притеснение — те не правеха нищо особено, освен да пристъпват като коне от крак на крак и единственият признак, по който човек можеше да познае, че танцуват, беше фактът, че бяха обърнали глави един към друг, но не се гледаха и не си говореха.

— Ще ми се и аз да можех да танцувам така — отбеляза Маркъс.

Ели се смръщи и отговори:

— Всеки може да танцува така. Трябват ти само липса на мозък и тъпа музика.

— Мисля, че тя изглежда страхотно. И наистина се забавлява.

— На кого му пука дали тя се забавлява?! Проблемът е, че изглежда като пълен кретен.

— Не харесваш ли майка си?

— Напротив. Тя си е добра.

— Ами баща ти?

— И той е добър. Те не живеят заедно.

— На теб това пречи ли ти?

— Не. Може би понякога. Не искам да говоря по този въпрос. Е, Маркъс, хубава ли беше за теб годината 1993?

Маркъс се замисли за миг за случилото се през 1993 година и този миг му беше достатъчен, за да отсъди, че 1993 година изобщо не е била добра. Имаше на разположение само някакви си десет-единайсет други, с които да я сравнява, при това три-четири от тях му се губеха почти напълно, но все пак не беше трудно да се прецени, че никой не би харесал последните дванайсет месеца от живота му. Смяната на училището, онази работа с болницата, тормозът в училище… Всичко бе напълно отвратително.

— Не.

— Трябва ти едно питие — заяви Ели. — Какво искаш да пиеш? Аз ще ти го донеса, а ти можеш да ми разкажеш всичко, което ти тежи на душата. Макар че по някое време е възможно и да ми писне и да се изнеса някъде другаде. Често ми се случва.

— Няма проблеми.

— Добре тогава, какво ще пиеш?

— Кола.

— Трябва ти нещо по-съществено.

— Не ми е позволено.

— Вече ти е — аз ти позволявам. И щом ще ми бъдеш гаджето за вечерта, настоявам да пийнеш нещо истинско. Ще ти сложа нещо в колата, става ли?

— Става.

Ели се изгуби нанякъде, а Маркъс се огледа, за да провери къде е майка му — тя говореше с някакъв непознат за него мъж и се заливаше от смях. Зарадва се, защото и без това му беше много притеснено за тази вечер. Уил го беше предупредил да не отделя поглед от майка си в новогодишната нощ и макар че не бе обяснил защо, на Маркъс не му беше много трудно да се досети, че много нещастни хора се самоубиват точно на връх Нова година. Беше го гледал в някакъв филм и сега не можеше да се отърве от мисли за възможните последици от тази нощ. Бе предположил, че ще я следи непрекъснато цялата вечер, че ще търси в очите й и в гласа й нещо, което да му подскаже, че отново замисля да направи опит, но сега си даде сметка, че нямаше никакъв смисъл да го прави — тя постепенно се напиваше и се превиваше от смях като всички останали. Дали се е случвало някой да се самоубие два часа, след като се е превивал от смях? Вероятно не. Когато се смееш, се отдалечаваш на стотици километри от мрачните мисли, а Маркъс бе започнал вече да възприема нещата в контекста на разстоянията. От Деня на мъртвата патица насам той сравняваше опита за самоубийство на майка си със заставане на ръба. Понякога в дните, когато тя изглеждаше тъжна или отнесена, той усещаше, че разстоянието до ръба е прекалено скъсено, за да бъде спокоен; друг път, като например на Коледа или днес, те се намираха сякаш по средата на някаква магистрала. В Деня на мъртвата патица бяха прекалено близо до ръба, две от колелата вече бяха надвиснали над него и свистяха във въздуха.