Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Усети, че Нед му липсва. Нед му бе дал още нещо, нещо мъничко и неуловимо, което би било много полезно във вечер като тази. Но все пак не възнамеряваше да го връща към живот. Горкото малко глупаче, нека почива в мир.

— Откъде познаваш Робърт? — го питаше Рейчъл.

— Ами, ние просто…

Робърт беше телевизионен продуцент. Той се движеше с актьори, писатели и режисьори. Хората, които познаваха Робърт, бяха все играчи на фронта на изкуството, следователно бяха професионално задължени да излъчват блясък. На Уил му се прищя да се изфука, че е написал музиката към последния филм на Робърт, че му е дал голямата възможност в живота или че те просто се срещат, за да споделят възмущението си от отвратителната политика на правителството по отношение на изкуството. Искаше му се да каже и много други неща, но не можеше да го стори.

— Ами… Преди много години си купувах от него марихуаната. — Точно такава беше истината, колкото и да беше неприятно. Преди да стане телевизионен продуцент, Робърт беше търговец на наркотици. Не от онези с бейзболните шапки и големите бухалки — просто човек, който купуваше малко повече дрога от необходимото, за да я препродава на приятелите си, сред които в този момент се числеше и Уил, просто защото по онова време той се срещаше с друг приятел на Робърт… Както и да е, няма никакво значение как се е запознал с Робърт в средата на осемдесетте. Важното бе, че Уил бе единственият човек тук, който нито играеше във филми, нито ги правеше — и ето, че вече и Рейчъл го разбра.

— Ясно — отговори тя. — Обаче виждам, че продължавате да поддържате приятелската си връзка.

Може пък да успее да измисли някаква история за това защо все още се среща с Робърт — история, която ще го представи в по-ласкава светлина, ще го направи малко по-сложна личност, отколкото беше в действителност.

— Така е, макар че, честно да си кажа, и аз не знам защо.

Значи този път ще мине без измислена история. Е, както и да е. Защото истината бе, че той действително не знаеше защо продължават да поддържат връзка. Те се разбираха доста добре, но пък същото можеше да се каже за отношенията на Робърт и с по-голямата част от насъбралата се тук тълпа. До този момент Уил все още не знаеше как стана така, че точно той оцеля след неизбежната промяна на средата вследствие скока в кариерата на домакина. Може би (макар че това звучеше доста параноично, но той си даваше сметка, че все има някакво зрънце истина и в това) той бе достатъчно мъртва душа, за да доказва на хората наоколо, че и Робърт притежава някакви корени, датиращи от времето му преди кариерата в телевизията, като същевременно бе достатъчно представителен, за да не ги накара да избягат.

Май изгуби Рейчъл, поне засега. Тя вече говореше с човека от другата си страна. С какво би могъл да я накара отново да му обърне внимание? Не може на някакъв етап от живота си да не е имал някакъв, макар и миниатюрен талант, който с известно преувеличение все пак би свършил някаква работа. Готвене? Вярно, можеше малко да готви, но кой ли не можеше? Защо пък да не е започнал да пише някакъв роман и после да е забравил? В какво бе най-добър в училище? В правописа. „Хей, Рейчъл, знаеш ли как се пише: «инженер» или «инджинер»?“ Глупости. Тя и без това сигурно го знае. Ситуацията определено беше безнадеждна. Внезапно осъзна, че най-интересното нещо в неговия живот е Маркъс. Той определено придаваше значимост на съществуването му. „Извинявай, че ти прекъсвам разговора, Рейчъл, но аз имам много странна връзка с едно дванайсетгодишно момче. Харесва ли ти като идея?“ Добре. Но този материал се нуждаеше от известна обработка. Хубавото обаче бе, че сценарият е налице, че Уил разполага с нещо съществено. Просто се налага да му придаде подобаваща форма. Затова той взе решение да повдигне темата за Маркъс още при първата предоставила му се възможност.

Рейчъл бе забелязала, че той не разговаря с никого, затова се извърна така, че да включи и него в общия разговор на тема дали има нещо ново под слънцето и в частност — в областта на популярната музика. Лично тя заяви, че „Нирвана“ й звучат точно като „Лед Цепелин“.

— Познавам едно дванайсетгодишно момче, което би те убило за тези думи — заяви Уил.

Това не беше истина, разбира се. Само преди две седмици Маркъс бе живял с убеждението, че вокалистът на „Нирвана“ играе за „Манчестър Юнайтед“, така че надали е достигнал фазата, когато би погубил някого само заради това, че обвинява групата в упадъчност.