Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Уил не помръдна.

— Поеми го от нея, глупак такъв! — възкликна Сузи.

— Проклетият подарък не е мой — отговори Уил.

„Браво на теб! — помисли си Маркъс. — Върни им го!“ Единственият проблем обаче бе, че сега излизаше, че Уил срязва Меган, а според Маркъс човек не бива да реже деца под тригодишна възраст. Има ли смисъл? Ала момиченцето не се обиди — то продължи да държи подаръка, докато най-накрая Уил не издържа и го пое.

— И сега какво? — тросна се той.

— Отвори го заедно с нея — отговори Сузи. Този път звучеше по-търпеливо, а и гневът на Уил като че ли се поуталожи малко. Дори и Сузи да изгаряше от нетърпение да вдигне скандал на Уил, очевидно не възнамеряваше да го направи тук, пред толкова много хора.

Уил и Меган отвориха заедно подаръка и измъкнаха някаква пластмасова играчка, която свиреше разни мелодийки. Момиченцето я взе и я размаха към Уил.

— А сега? — запита той.

— Посвири заедно с нея — отговори Сузи. — Боже, колко недосетливи са хората без деца!

— Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти посвири с нея! — тросна се Уил. — Аз не ги умея тези работи.

— Може пък да се постараеш и да ги понаучиш — каза Сузи.

— И защо?

— Струва ми се, че в твоята работа може да се окаже полезно да знаеш как се играе с деца.

— Каква е твоята работа? — запита учтиво Линдзи, сякаш тук се провеждаше най-нормален разговор между най-нормални хора.

— Той не работи нищо — обади се Маркъс. — Баща му е написал „Страхотната шейна на Дядо Коледа“ и той печели по един милион лири на минута.

— Преструва се, че има дете, така че да може да стане член на дружеството на самотните родители и да сваля самотните майки — каза Сузи.

— Да, обаче за това не му плащат — обори я Маркъс.

Уил отново се изправи, но този път отказа да седне.

— Благодаря ви за обяда и всичко останало — каза. — Аз си тръгвам.

— Сузи има пълното право да изрази гнева си към теб, Уил — рече Фиона.

— Да, и тя вече го изрази. А сега аз имам пълното право да си вървя. — И започна да си проправя път през подаръците, хората и чашите към вратата.

— Той е мой приятел — извика внезапно Маркъс. — Аз съм го поканил и аз би трябвало да реша кога да си тръгне!

— Не съм сигурен, че гостоприемството се състои точно в това — каза Уил.

— Но аз не искам той да си тръгва още! — не се предаваше Маркъс. — Не е честно! Откъде-накъде майката на Линдзи е все още тук, когато никой не я е поканил, а единственият човек, когото аз съм поканил, сега си тръгва, защото всички се държите ужасно с него?!

— Първо на първо — каза Фиона, — аз поканих майката на Линдзи, а тази къща е също така и моя. Освен това ние не се държим ужасно с Уил. Сузи е ядосана на Уил и има пълното право да е такава, и сега просто му го казва.

Маркъс имаше чувството, че участва в някаква пиеса. Той стоеше прав, Уил също стоеше прав, после се изправи и Фиона, а Линдзи, майка й и Клайв седяха на дивана в една редичка и ги гледаха с отворена уста.

— Единственото, което е сторил, е да си измисли дете за две-три седмици! И какво от това? На кого му пука? Има ли някакво значение изобщо? Та децата в училище измислят ежедневно какви ли не по-кошмарни неща!

— Въпросът, Маркъс, се състои в това, че Уил е завършил училище преди много, много време. Досега би трябвало отдавна да е надраснал периода на фантазиране на несъществуващи хора.

— Добре де, но оттогава се държи много по-добре, не е ли така?

— Вече мога ли да си тръгвам? — запита Уил, но никой не му обърна внимание.

— Защо? Какво толкова е направил? — запита Сузи.

— Той никога не ме е канил в апартамента си, още по-малко пък е искал да ходя там всеки ден. Но аз просто си ходех. И ми купи маратонки, и поне проявява търпението да ме изслуша, когато му разказвам за трудностите си в училище. А ти просто ми казваш, че трябва да свикна. Освен това той знаеше кой е Кърк О’Бейн!

— Кърт Кобейн — поправи го Уил.

— Да не би всички останали тук да сте напълно безгрешни, а?! — продължаваше Маркъс. — Искам да кажа… — Тук вече трябваше да внимава. Знаеше, че не трябва да говори много, даже нищо, за онази работа с болницата. — Искам да кажа, как се запознах с Уил, според вас?

— Преди всичко, като хвърли едно възголемичко френско хлебче по една патица и я уби — заключи философски Уил.

Маркъс не можеше да повярва, че Уил повдига тази тема точно сега. Предполагаше се разговорът да засегне грешките на всички останали, но не и неговите, особено когато уби патицата. Но после Сузи и Фиона се разсмяха от все сърце и Маркъс си даде сметка, че Уил е знаел много добре какво прави.