Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Бе донесъл подаръци за Фиона и Маркъс. За Маркъс бе приготвил грамофонна плоча на „Няма значение“, защото те нямаха компактдиск плейър и тениска с лика на Кърт Кобейн, за да може момчето да бъде в тон с Ели. На Фиона подари една много красива и доста скъпа ваза от гладко стъкло, защото след онази работа с болницата тя се беше оплакала, че няма къде да си сложи цветята. Маркъс му подари наръчник за кръстословици, за да му помага, докато гледа „Обратно броене“, а Фиона си направи шега с него, като му връчи „Наръчник на самотния родител“.

— И кое му е смешното? — запита Линдзи.

— Нищо — побърза да отговори Уил, но веднага след като изрече тази дума, осъзна, че е прозвучал крайно неубедително.

— Уил се престори, че има дете, за да се присъедини към дружеството на самотните родители — обясни Маркъс.

— О! — възкликна Линдзи.

Непознатите в стаята — Линдзи, майка й и Клайв — го изгледаха с нескрит интерес, но Уил отказа да се впуска в подробности. Предпочете просто да им се усмихне — сякаш това бе нещо, което всеки би направил при подобни обстоятелства. Нямаше ни най-малко желание обаче да им обяснява какви са били въпросните обстоятелства.

Раздаването на подаръците не отне чак толкова много време и в по-голямата си част бе съвсем тривиално — даже още повече, като се има предвид сложната плетеница от взаимоотношения между присъстващите. Шоколадът във форма на пенис си беше много добър избор (макар че Уил не мислеше съвсем така, но няма значение — беше решил да живее и да остави и другите да си живеят спокойно), но, от друга страна, дали бе напълно подходящ за останалата без приятел и посветила се на въздържание бивша приятелка на приятеля ти? Уил не бе съвсем наясно, но все пак подаръкът му се стори малко безвкусен — не е ли по-добре при подобни случаи да не се повдига темата за пенисите? Пък и Фиона никога не му бе правила впечатление на жена, заинтригувана от шоколади с формата на пенис. Въпреки това се засмя.

Колкото повече нарастваше купчината с опаковъчна хартия, толкова повече нарастваше увереността на Уил, че всеки подарък, връчен при такива обстоятелства, би бил неподходящ или пълен с мрачна символика. Фиона подари на Линдзи копринено бельо, сякаш искаше да й каже: „Изобщо не ме интересува какво правите вие двамата нощем“, а на Клайв подари книга със заглавие „Тайната история“, сякаш се стремеше да му каже точно обратното. Клайв подари на Фиона касета на Ник Дрейк и макар че, доколкото на Уил му беше известно, той нямаше представа за историята с болницата, все пак беше повече от странно да подарява на една склонна към депресии и самоубийство жена музика, навеждаща на депресии и самоубийство.

В подаръците на Клайв за Маркъс нямаше нищо странно и двусмислено: компютърни игри, тениски, бейзболна шапка, касета на Мистър Блоби и други подобни, но онова, което ги правеше значими, беше безспорният контраст, в който се намираха те с безрадостната купчинка, която Фиона бе подарила на детето си по-рано — яке, с което надали щеше да спечели овациите в училище (беше развлачено, с дълъг косъм и много превзето), две книги и плочи с изпълнения на пиано — лек и изключително тъп майчински намек за уроците по пиано, които Маркъс бе изоставил преди известно време. Маркъс му показа тази нещастна сбирщина с гордост и ентусиазъм, от които направо му се скъса сърцето… „И това много приятно яке, и тези книги — изглеждат интересни, и тези плочи, защото някой ден… някой ден ще се организирам и ще подходя по-сериозно към свиренето.“ До този момент Уил не бе забелязал, че Маркъс е и добро дете — бе виждал само ексцентричната му, тревожна страна, може би защото не е имало нещо друго за виждане. Ала сега разбираше, че момчето бе много добро. Не добро в смисъл на послушно и неоплакващо се, по-скоро в смисъл на съобразително — защото само едно съобразително дете може да погледне на купчина ненужни вещи като на нещо, избрано с любов и внимание, а това бе повече от достатъчно. Тук не ставаше въпрос дори за начина, по който гледаш на чашата — дали е наполовина празна или наполовина пълна, защото чашата на Маркъс си беше по принцип толкова пълна, че чак преливаше. Момчето би било удивено и крайно озадачено, ако в този момент някой му кажеше, че повечето деца биха хвърлили косматото яке и гадната музика в лицето на родителя си и биха тропнали с крак за нинтендо.

Уил знаеше, че никога няма да стане добър в този смисъл. Никога не би успял да погледне едно космато яке с любов и да стигне до извода, че точно такова му трябва и че е длъжен да го носи по всяко време на денонощието. По-скоро още от пръв поглед би отсъдил, че човекът, който му го е купил, е пълен идиот. Точно това и правеше непрекъснато — зърваше например някой двайсет и пет годишен младеж на ролери, носещ се по Апър Стрийт с наколенки, и си казваше едно от следните три неща: 1) Какъв идиот! или 2) За кого се мисли тоя, по дяволите?!, или 3) На колко години си ти, бе?! На четиринайсет?