Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Уил усети, че този разговор започва да го потиска все повече. Онова, което Маркъс му казваше по своя изкусен, завоалиран начин бе, че не иска Уил да остава сам за Коледа.

— Все още не съм решил какво ще правя тогава.

— Че къде другаде би могъл да отидеш?

— Никъде, но…

Ако в разговора се появеше дупка, която трябва да бъде запълнена, тя биваше запълнена обикновено от Маркъс. Концентрацията му беше толкова голяма, че всякакви хъмкания, ъмкания и други подобни той възприемаше като реплики, подадени с цел смяна на темата. Но по някаква причина днес той се отказа от обичайната си разговорна техника и се втренчи настойчиво в Уил.

— Защо ме гледаш така? — запита накрая Уил.

— Не те гледам. Просто те чакам да ми отговориш на въпроса.

— Отговорих ти вече — никъде няма да ходя.

— Ти каза „никъде, но…“. Чакам да си довършиш изречението след „но“-то.

— Ами, няма нищо за довършване. Не смятам да ходя никъде за Коледа.

— Значи можеш да дойдеш у нас.

— Да, но…

— Но какво?

— Престани да ме питаш непрекъснато „но какво“!

— Защо?

— Защото… не е учтиво.

— И защо да не е?

— Защото… определено имам някакви резерви, Маркъс. Точно затова непрекъснато казвам „но“. Очевидно не съм стопроцентово убеден, че искам да прекарам Коледата си у вас.

— И защо не?

— Защо винаги се правиш на интересен?

— Нищо подобно.

И това беше истина, разбира се. Маркъс никога не се правеше целенасочено на интересен. Само един поглед към физиономията на момчето беше достатъчна, за да убеди Уил, че той е просто любопитен и че любопитството му е безкрайно. Обаче разговорът вече отдавна бе пресякъл линията на удобство на Уил и той започваше да се притеснява, че ще бъде принуден да изрече на глас най-жестоката истина на света — че майката на Маркъс е откачалка, точно като сина си; при тях дори човек да пренебрегне липсата на здрав разум, те все пак си оставаха двойка неудачници; че Уил надали би могъл да си представи по-мрачна Коледа от тази и че би предпочел да се върне към първоначалния си план и да изгледа всички филми на братята Маркс, вместо да си играе на ядец с когото и да било от тях; и че всеки, който е с всичкия си, би се чувствал по същия начин. Щом детето не разбира от намеци, какво друго му остава? Освен…

— Съжалявам, Маркъс. Държах се много грубо с теб. С удоволствие бих прекарал Коледата у вас!

Това беше другата възможност. Не точно предпочитаната от него — просто другата.

Оказа се обаче, че няма да бъдат само тримата — нещо, което значително му подобри настроението още с влизането. Очакваше да бъде посрещнат с една от прочутите, лишени от всякаква логика лекции на Фиона, но единственото, което получи, бе озадачен поглед — тя явно нямаше желание да възобновява враждебните действия пред останалите си гости. Присъстваха бащата на Маркъс, Клайв, приятелката му Линдзи и майката на приятелката — общо шестима души, максимално сгъстени около сгъваемата масичка в кухнята. Уил нямаше представа, че светът е устроен по този начин. Като продукт на втори брак от 1960-те, той бе живял с погрешното схващане, че когато семействата се разделят, някои от първоначалните им части спират да си говорят. Ала картината пред него представяше съвсем друг поглед върху нещата — очевидно Фиона и нейният бивш съпруг гледаха на някогашната си връзка преди всичко като на онова, което ги е събрало заедно, а не на нещо, което се е объркало и ги е разделило. Сякаш фактът, че някога са споделяли дом и легло и че са си родили дете, прилича по-скоро на съжителстване в две съседни стаи в един и същи хотел — щастливо съвпадение, което им е предоставило възможността за краткотрайно приятелство.

Не е възможно това да е общият модел! Иначе дружеството „Самотните родители — заедно в самотата“ би било пълно с щастливи, макар и отчуждени двойки, представящи един на друг своите бивши половинки, своите настоящи половинки и децата, пръкнали се междувременно. Но нещата изобщо не стояха така — в редиците на дружеството цареше напълно оправдан и справедлив гняв, както и огромна порция нещастие. От сцената, която се разкри днес пред погледа му, Уил стигна до извода, че в този момент надали много бивши семейни двойки са се събрали отново за игра на карти или за песен около коледната елха.

Ала макар и да не се случваше много често, то се случваше тук и сега, пред очи те на Уил и той усети, че започва да му прилошава — щом хората не могат повече да живеят заедно, защо поне не проявят благоприличието да се мразят и ненавиждат?! Но с напредването на деня и с увеличаването броя на напитките той започна смътно да прозира, че стремежът към учтивост и хармония поне веднъж годишно не е чак толкова достоен за презрение. Най-малкото, тази стая, пълна с хора, които се стараят да се разбират, правеше Маркъс неизказано щастлив, а дори и Уил не беше толкова циничен, че да пожелае на момчето нещо друго, освен щастие по случай Коледа. Реши, че новогодишната нощ е превъзходен момент да вземе отново решение за възвръщане на предишния си скептицизъм, затова сега не му оставаше нищо друго, освен в Рим да прави онова, което правят римляните — тоест, да раздава усмивки наляво и надясно, дори и да не одобрява това сборище. Да се усмихваш на хората не означава, че трябва автоматично да им станеш приятел завинаги, нали така? С приближаването на вечерта, когато здравият разум надделя и всички започнаха да се заяждат един с друг, той осъзна, че да се усмихваш на хората даже не означава, че ще останеш приятел с тях и за един ден — но за няколко часа той си позволи да се наслаждава на една обърната нагоре с краката вселена.