Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Класната стая на Ели се намираше на горния етаж и тази разходка позволи на измислената история за Ели и Маркъс да продължи по-дълго. Един учител дори го спря, за да го попита дали е добре — сякаш всеки, който се движи с Ели, трябва да е или отвлечен, или хипнотизиран.

— Ние го осиновяваме, сър — заяви Ели.

— Не питах теб, Ели. Питам него.

— Те ме осиновяват, сър — повтори и Маркъс. Не го бе предвидил като шега — просто реши, че щом Ели го казва, значи е разумно. Но всички се засмяха.

— Надали можеха да ти се паднат по-разумни родители от тези! — възкликна учителят.

— Ха, ха! — отвърна Маркъс, макар да не бе сигурен, че това е най-подходящата реакция за тази ситуация.

— Ще го приемем като комплимент — каза Ели. — Благодаря ви. Ще се грижим за него. Ще внимаваме до полунощ да си е вкъщи и такива ми ти работи.

— Гледайте да се постараете — отвърна учителят. — И да не го върнете на парчета, чухте ли?!

Когато стигнаха пред тяхната стая, Ели го накара да поизчака, докато обяви пристигането му. Чу я как вика:

— Хей, слушайте всички! Искам да се запознаете с Маркъс! Единственият друг фен на Кърт Кобейн в цялото училище! Заповядай, Маркъс!

И той влезе. Вътре нямаше много хора, но онези, които присъстваха, се засмяха в хор, когато го зърнаха.

— Не съм казвал, че съм му точно фен — оправда се той. — Просто изтъкнах, че имат добро чувство за ритъм и че обложката на албума им ми харесва.

Последва нов смях. Ели и Зоуи стояха гордо до него, сякаш той току-що бе извършил някаква магия, за която те бяха говорили на всички, но никой не им беше повярвал. Май щяха да се окажат прави — той действително се чувстваше като осиновен от тях.

Уил полагаше всички усилия да не се отдава на мисли за Коледа, но с приближаването на този ден той все повече се убеждаваше, че идеята да изгледа стотина видеофилма и да изпуши още толкова цигари трева не е от най-добрите. Някак си не му се струваше особено празнично и макар че празниците задължително включваха появата на Песента, не му се искаше напълно да се отказва от тях. Озари го прозрението, че начинът, по който си прекарваш Коледата, е своеобразно послание за мястото ти в живота, един вид индикация за дълбочината на дупката, която си успял да си изкопаеш — следователно прекарването на три дни последователно в пълна самота и отдаване на пороци е безспорен знак за нещо, което не се чувстваше в състояние да обсъжда дори и пред себе си.

Затова реши да прекара Коледа в лоното на семейството — не в собственото си семейство, защото такова нямаше, но все пак в някакво семейство. Съществуваше обаче едно семейство, което му се искаше да избегне на всяка цена — нямаше никакво намерение да запомни Коледата си с ядене на печени орехи, зяпане на телевизия и пеене на тъпи коледни песнички със затворени очи. Трябваше да бъде много внимателен, защото човек лесно можеше да се поддаде на течението — налагаше се да впрегне всички сили, за да заплува по-скоро в обратната посока.

След като реши абсолютно категорично, че за нищо на света, ама никога и в никакъв случай няма да прекара 25 декември в компанията на Фиона и Маркъс, беше потресен от себе си, когато установи, че още на следващия следобед приема поканата на Маркъс точно за това.

— Искаш ли да прекараш Коледа с нас? — запита Маркъс, едва прекрачил прага му.

— Амиии… — започна Уил, — много мило от твоя страна.

— Чудесно — отвърна момчето.

— Аз казах само, че е много мило от твоя страна да ме поканиш.

— Но все пак ще дойдеш, нали?

— Не знам.

— Защо?

— Защото…

— Не искаш ли да дойдеш?

— Разбира се, че искам, но… Какво ще каже майка ти?

— Тя също ще бъде там.

— Да, не ми беше много трудно да се досетя. Но тя надали ще иска аз да съм там.

— Вече говорих с нея по този въпрос. Казах й, че искам да си поканя един приятел и тя се съгласи.

— Значи не си й казал, че става въпрос за мен?

— Не съм, но мисля, че тя се досети.

— Как така?

— Ами, нямам други приятели освен теб, не е ли така?

— Тя знае ли, че ти продължаваш да ми идваш на гости?

— Може и така да се каже. Спря да ми задава въпроси, а това не може да означава нищо друго, освен че е решила повече да не се тревожи за това.

— И наистина няма никой друг, когото би могъл да поканиш, така ли?

— Естествено. А дори и да имаше, надали щяха да им разрешат да прекарат Коледата у дома. Те ще отидат в техните си къщи. Е, не точно — тъй като си имат свои къщи, няма да ходят другаде, де.