Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Според него всички в Англия са такива. Никой не спира поглед върху младеж с ролери и наколенки, за да възкликне, че човекът изглежда страхотно или пък че това е интересен начин за раздвижване. Напротив — всички си казват: „Ега ти кукуто!“ Но Маркъс не би го направил. Той или няма да го забележи, или ще замръзне на място с отворена уста, унесен в почуда и възхищение. И това не беше последствие от факта, че е дете — защото, както Маркъс се бе уверил болезнено на собствен гръб, всички деца в неговото училище принадлежаха към първия вид наблюдатели, а просто последствие от факта, че той си е Маркъс, син на Фиона. Сигурно след двайсет години и той ще пее със затворени очи и ще поглъща шишенца с хапчета, но сега поне се държеше благородно по отношение на коледните си подаръци. Не че това бе в състояние да компенсира в кой знае каква степен предстоящия дълъг низ от години.

Хубаво е да имаш мама и татко, които не вземат съвместни решения — така на Коледа се сдобиваш с най-доброто от двата свята. Получаваш смотани якета и плочи с отвратителна музика, които обаче трябва да имаш, но същевременно разполагаш и с компютърни игри и други готини неща. А ако мама и татко все още живееха заедно, каква щеше да бъде Коледата тогава? Щяха да бъдат само тримата и щеше да бъде страшно скучно. А така обстановката заприличваше много повече на купон — ето, Уил и Линдзи също са тук. Що се отнася до майката на Линдзи, Маркъс не бе особено въодушевен от нейното присъствие, но все пак тя спомагаше за запълването на стаята.

След раздаването на подаръците обядваха. Обедът се състоеше от голямо нещо във форма на кръгла поничка, обаче направено от тесто, а дупката му в средата беше пълна със сметаново-гъбен сос. После ядоха коледен пудинг с монети от по пет пенса, скрити в него (на Маркъс му се паднаха две монети в парчето), след което палиха бенгалски огньове и си сложиха островърхи шапки, само че Уил бързо свали своята, защото каза, че го сърбяла главата от шапки.

След това гледаха кралицата по телевизията (никой не държеше да я гледа, но майката на Линдзи настоя, а опитът на Маркъс му подсказваше, че когато възрастните хора искат нещо, винаги го получават). А Клайв си сви една цигара с марихуана, като по този начин предизвика лек скандал. Линдзи се ядоса на Клайв заради майка си, която нямаше никаква представа какво става, докато не й насочиха вниманието към него, а Фиона пък му се разкрещя заради Маркъс, който бе виждал баща си да си свива цигара с марихуана хиляди пъти.

— Но той ме е виждал да го правя поне милион пъти! — възкликна Клайв. Скоро се оказа, че това не е най-подходящата реакция за случая и Маркъс се зарадва вътрешно, че не той го бе изрекъл.

— Бих предпочела да не ми го беше казал — рече Фиона. — Нямам желание да го знам.

— Какво?! Да не би да си си въобразявала, че съм се отказал от дрогата още в деня, когато се разделихме? И откъде накъде да го правя?!

— По онова време Маркъс беше още малък. Когато ти започваше да си свиваш цигара, той вече спеше дълбоко.

— Аз не съм пушил, мамо. Татко изрично ми е забранил.

— Ами, в такъв случай няма за какво да се притеснявам. Щом ти не пушиш, аз нямам нищо против баща ти да се отдава на порочния си навик пред теб.

— Ха, ха! — рече Маркъс. Всички в стаята се обърнаха, изгледаха го озадачено, а после продължиха спора.

— Надали бих класифицирал дръпването на цигара от време на време като порочен навик.

— А аз определено го класифицирам точно като такъв. И току-що го направих.

— Може ли да поговорим на тази тема някой друг път? — запита Линдзи. До момента майка й не бе отронила и думица, но определено изглеждаше заинтригувана.

— И защо?! Защото твоята майка е тук, така ли? — До този момент Маркъс никога не бе виждал майка си да повишава глас на Линдзи, но ето, че му се наложи да преживее и това. — За съжаление аз никога не мога да проведа разговор с бащата на Маркъс, без и майка ти да присъства на него — и то по причини, които и до ден днешен са ми пълна мъгла. Затова ще трябва да се примириш с мен и толкоз!

— Вижте какво, аз няма да пуша, става ли? Тогава всички ще можем да се успокоим, да забравим за станалото и да си гледаме на спокойствие филма.

— Днес филмът е „Индиана Джоунс и Храмът на обречените“ — обади се Маркъс.

— Нямах точно това предвид, Маркъс.

Маркъс благоразумно замълча, но вътрешно възропта — това може и да не бе основното нещо, което бе имал предвид баща му, но със сигурност едно от многото.