Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Трябва да ти обърне! Тя…

— Маркъс, изслушай ме, моля те. Аз не съм ти нито баща, нито чичо, нито доведен баща, нито какъвто и да било роднина. Нямам нищо общо с теб. Затова твоята директорка няма да обърне абсолютно никакво внимание на думите ми, пък и не е длъжна да го прави. Трябва да се простиш с мисълта, че аз имам отговорите на всички въпроси. Защото ги нямам.

— Но ти знаеш разни неща. Знаеше, например, какви маратонки да ми купиш!

— Да, ама ето до какви неприятности те докараха тези маратонки! Не може да се каже, че ти донесоха особено щастие и радост, нали? Днес щеше да си бъдеш в училище, ако не ти ги бях купил.

— Освен това знаеш и за Кърк О’Бейн.

— Кой?

— Кърк О’Бейн.

— Футболиста?

— Да де, само че не смятам, че е футболист. Ели очевидно ме е преметнала точно в твой стил.

— И казваш, че първото му име е Кърк?

— Така мисля.

— Казва се Кърт Кобейн, глупаче такова!

— И кой е този Кърт Кобейн?

— Вокалистът на „Нирвана“.

— И аз си помислих, че сигурно е певец. С изрусена коса? И прилича на Исус?

— Може и така да се каже.

— Ето, виждаш ли! — победоносно възкликна Маркъс. — Нали ти казах, че знаеш и за него?!

— Всички знаят за него.

— Но не и аз.

— Вярно. Но ти си различен, Маркъс.

— Майка ми също надали знае за него.

— Съмнявам се.

— Виждаш ли?! Знаеш какви ли не неща! Значи можеш да ми помогнеш!

И точно в този момент Уил за първи път си даде сметка за помощта, която Маркъс очаква от него. Фиона го бе оставила с впечатлението, че момчето се нуждае от бащинска ръка, от човек, който да му помогне да възмъжее, но сега прозря, че нещата стоят доста по-различно. Маркъс се нуждаеше от помощ да бъде нормално дете, а не възрастен. И, колкото и да не му се искаше да си признае, именно Уил беше човекът, най-подходящ за тази цел. Той не беше в състояние да посъветва Маркъс как да расте, нито как да се справи със склонната си към самоубийство майка — нямаше никаква представа от подобни проблеми. Но със сигурност можеше да му каже кой е Кърт Кобейн и че той не играе за „Манчестър Юнайтед“ — а за едно дванайсетгодишно момче, посещаващо квартално училище през 1993 година, това вероятно бе най-важната информация на света.

На следващата сутрин Маркъс се появи в училище както обикновено. Оказа се, че никой не е забелязал отсъствието му вчера следобед — класната му знаеше, че е отишъл да се срещне с госпожа Морисън, а учителят по история господин Сендфорд и без това не го виждаше, дори и когато си бе в клас. Съучениците му вероятно бяха схванали, че е избягал от час, но тъй като така или иначе не му говореха, нямаше начин да се разбере какво мислят.

През междучасието се сблъска с Ели пред автомата за закуски. Тя все така носеше своята тениска с Кърт Кобейн и разговаряше с приятелката си от класа.

— Кърт Кобейн не играе за „Манчестър Юнайтед“ — заяви Маркъс без всякакви предисловия.

Другото момиче избухна в истеричен смях.

— О, не! — възкликна Ели с престорен ужас. — Да не би да са го изгонили?

За миг Маркъс изпадна в недоумение — да не би Ели действително да си мисли, че той е футболист? Но веднага след това си даде сметка, че тя си прави една от онези шеги, които той все още не можеше да схване.

— Ха, ха! — отвърна той без капчица смях в гласа си. Нали точно това се очакваше от него да каже? Защо и той да не направи поне веднъж нещо както трябва?! — Нищо подобно. Той свири… не, пее в „Нирвана“.

— Благодаря, че ми каза.

— Няма защо. Един мой приятел има един от албумите му — „Няма значение“.

— Този всички го имат. Но а на бас, че няма най-новия!

— Може и да го има. Той има страшно много записи.

— В кой клас е? Не знаех, че и друг в това училище обича „Нирвана“.

— Той отдавна вече не ходи на училище — доста старичък е. „Нирвана“ свирят гръндж, нали? Нямам представа какво ми е мнението за грънджа обаче.

И това си беше точно така. Снощи Уил му беше пуснал няколко парчета на „Нирвана“ и Маркъс бе установил, че никога не е чувал нещо подобно. Отначало не бе успял да различи нищо, освен невъобразим шум и крясъци, но после следваха няколко по-спокойни песни. Накрая дори бе в състояние да схване някаква мелодия. Все пак не мислеше, че ще започне да харесва „Нирвана“ така, както харесваше Джони, Боб или Моцарт, но иначе си даде сметка защо хора като Ели харесват тази група.

Двете момичета се спогледаха и се изкикотиха още по-силно от първия път.