Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Сигурно така се чувстват и скитниците. Някоя вечер просто напускат дома си и си казват: „Тази нощ ще спя пред входа на оня магазин.“ Обаче щом си го направил веднъж, в тебе нещо прищраква, променяш се и се превръщаш по-скоро в скитник, а не просто в човек, който няма къде да спи. Вероятно и с престъпниците е така! И с наркоманите! И… Маркъс си забрани да разсъждава повече по този въпрос. Ако продължаваше в този ред на мисли, моментът на непозволено напускане на кабинета на госпожа Морисън щеше да се превърне в повратен в неговия живот, а той не беше убеден, че е готов за подобни промени. Защото не е човек, който иска да става бягащ от училище или скитник, или убиец, или наркоман. Той просто е ученик, на когото му е писнало от директорката. Все трябва да има някаква разлика!

Уил обичаше да кара колата си из улиците на Лондон. Обичаше натоварения трафик, който му даваше възможност да си повярва, че бърза за някъде, и му предоставяше невероятно редкия шанс за акумулиране на гняв и безсилие (повечето хора предпочитаха да си изливат гнева и безсилието, ала Уил съзнателно търсеше сгоден случай за трупането на тези чувства). Обожаваше усещането да се ориентира лесно в обстановката, наслаждаваше се на преживяването да бъде погълнат от неспирния поток на градския живот. Човек няма нужда от работа или семейство, за да кара из Лондон — нуждае се единствено от кола, а Уил имаше кола. Понякога караше само заради удоволствието от шофирането, понякога се качваше зад волана само за да се отпусне в обятията на високите децибели на касетофона в колата — нещо, което в апартамента не можеше да си позволи, без да му се наложи да преживее бясното чукане на съседите по вратата, стените, тавана или пода.

Днес се беше постарал да си внуши, че трябва да отиде до Уейтроуз, но ако трябваше да бъде честен към себе си, истинската причина бе, че му се щеше да крещи с цяло гърло заедно с изпълнителя на „Няма значение“ — нещо, което вкъщи не можеше да си позволи. Обожаваше „Нирвана“, но на неговата възраст подобно предпочитание вече се приемаше не без известна вина. Обожаваше тяхната ярост, болка и самоненавист. Понякога Уил имаше чувството, че… му е писнало , но не можеше да се преструва, че изпитва някакви по-дълбоки чувства от това. Затова за него разгневената рокмузика представляваше по-скоро заместител на истинските чувства, а не техен изразител — нещо, което Уил намираше за напълно естествено. И без това има ли някаква полза от истински чувства?!

Касетата тъкмо се бе обърнала, когато зърна Маркъс да се мотае по Апър Стрийт. Не го бе виждал от случката с маратонките и не изгаряше от особено желание да се среща с него, ала в този момент бе залят от някакъв необясним прилив на топлота към това момче. Маркъс бе до такава степен затворен в себе си, до такава степен изолиран от всичко и всички, че топлотата бе единствената възможна реакция при вида на толкова дълбоко отчаяние — момчето сякаш едновременно не искаше нищо и искаше всичко на този свят.

Обаче топлотата, която Уил изпита към Маркъс, не бе достатъчно силна, за да го накара да спре колата или поне да му свирне с клаксона — бе стигнал до извода, че човек много по-лесно успява да сдържи обичта си към момчето, ако си държи крака здраво на педала — и в пряк, и в преносен смисъл. И все пак беше странно да го зърне на улицата посред бял ден, мотаещ се безцелно наоколо… Нещо в тази мисъл го подразни. Откъде накъде пък ще е странно? Защото Уил никога не беше виждал Маркъс посред бял ден. Беше се срещал с него само в сумрака на зимните следобеди. И защо го бе виждал само в сумрака на зимните следобеди? Защото Маркъс винаги му бе идвал на гости след училище. Но сега минаваше едва два часа. Момчето би трябвало да е на училище. Глупости!

Уил се забори със съвестта си, свали я ожесточено на пода и седна върху нея, за да я задуши напълно и да я остави завинаги без глас. Откъде накъде пък точно той ще се тревожи дали Маркъс ходи на училище или не?! Не, грешен въпрос. Отлично знаеше защо се тревожи дали Маркъс ходи на училище. Нека да опитаме с друг въпрос: до каква степен се тревожи дали Маркъс ходи на училище или не? Отговор: в незначителна. Така е по-добре. Той натисна педала и отпраши към своя дом.

Точно в 16:15 и точно в средата на сериала звънецът нададе вой. Ако Уил не бе зърнал Маркъс на улицата този следобед, точността на появата му надали щеше да му направи някакво впечатление, но сега тя му се стори напълно прозрачна — момчето явно бе решило, че ако пристигне по-рано, ще събуди подозрения, затова бе изчислило натискането на звънеца с точност до секундата. Но това нямаше никакво значение — Уил и без това нямаше намерение да отваря.