Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

— Защо реагираш така на всичко, което казвам? — запита Фиона, втренчила поглед в него.

— Как?

— Ами, изсумтяваш.

— Съжалявам. Просто… аз не знам нищо за, сещаш се, разните там етапи на развитие и какво се очаква от децата на определена възраст. Такива работи. Но съм сигурен в едно — приблизително това е възрастта, когато трябва да спреш да вярваш на онова, което твърди един мъж за своите чувства.

Фиона се загледа невиждащо в чашата си с „Гинес“.

— И кога може да се очаква това да спре, според твоето компетентно мнение? — Последните две думи бяха изречени с необичайна острота, но Уил реши да не им обръща внимание.

— Когато мъжът стане на седемдесет-осемдесет години, но тогава пък започва да използва истината в крайно неподходящи моменти, само за да шокира хората.

— Но тогава аз ще съм вече мъртва.

— Именно.

Тя отиде на бара, за да купи по още едно питие, а когато се върна и се тръшна тежко на мястото си, запита:

— Добре де, но защо ти?

— Вече ти казах. Той не се нуждае точно от мъжко присъствие. Казал го е, просто за да постигне своето.

— Ясно, това го разбирам. Но защо толкова много държи да те вижда, за да ми причини тази болка?

— Виж това вече не знам.

— Наистина ли не знаеш?

— Наистина.

— Може би ще е най-добре, ако наистина не те вижда.

Уил предпочете да замълчи — бе научил нещо много важно от вчерашния телефонен разговор с нея.

— Кажи де, какво мислиш?

— Не мисля.

— Какво не мислиш?

— Просто не мисля. Нищо не мисля. Ти си негова майка. Ти решаваш.

— Но ти вече си въвлечен в тази история. Той идва в твоя апартамент. Ти го извеждаш, за да му купиш обувки. Той си има някакъв нов живот, който аз не мога да контролирам, затова контролът трябва да поемеш ти.

— Нямам никакво намерение да го контролирам.

— Значи в такъв случай ще е най-добре, ако той не те вижда никога повече.

— Вече минахме тази точка от разговора, не мислиш ли? Какво очакваш от мен да направя, когато той ми позвъни на вратата?

— Няма да го пускаш.

— Чудесно.

— Искам да кажа само, че ако не си готов да помислиш как да ми помогнеш, то тогава стой настрана от него.

— Добре.

— Боже, ти наистина си едно егоистично копеле!

— Да, но съм си съвсем сам. Сам за себе си. И мисля само за себе си, просто защото няма никой друг, за когото да мисля.

— Да, но ето, че вече и той е тук. Не можеш просто да се изолираш от живота.

Уил беше сигурен, че Фиона греши. Можеш да се изолираш от живота, и то как! Ако не отвориш вратата, когато той ти звъни, как тогава ще се намъкне вътре?!

На Маркъс никак не му се нравеше идеята, че майка му е разговаряла с Уил. До неотдавна той щеше да се зарадва при тази новина, но вече не хранеше никакви надежди, че гой, майка му, Уил, Нед и вероятно още едно бебе ще живеят заедно в апартамента на Уил. Първо на първо, Нед не съществуваше и пак първо на първо (ако можеше да има два пъти първо) Фиона и Уил не се харесваха особено, пък и апартаментът на Уил не бе достатъчно голям за всички тях, макар че, като се замисли човек, те не са чак толкова много, колкото той първоначално си бе мислил.

Но сега те знаеха прекалено много, а и съществуваха прекалено много неща, за които Маркъс държеше те да не разговарят в негово отсъствие. Не искаше Уил да говори на майка му за болницата, защото това може да я накара отново да откачи; не искаше Уил да й казва как се е опитвал да го изнудва да излиза с нея; не искаше майка му да казва на Уил колко телевизия му е позволено да гледа, защото Уил като нищо ще започне да изключва телевизора, когато Маркъс се появи… Доколкото можеше да прецени, всяка възможна тема за разговор представляваше потенциален източник на проблеми.

Майка му щеше да отсъства само за два часа привечер, така че не се наложи да викат детегледачка. Маркъс сложи веригата на вратата, написа си домашните, погледа малко телевизия и поигра на компютъра. Чакаше. В девет и пет тя позвъни на вратата с техния сигнал. Той се втренчи в лицето й, като се опитваше да отгатне дали е ядосана или депресирана, но всичко като че ли изглеждаше наред.

— Добре ли прекара?

— Да, добре.

— Какво означава това?

— Той не е особено приятен човек, не мислиш ли?

— Не, не мисля. Той ми купи маратонки.

— Хубаво, обаче повече няма да ходиш у тях.

— Не можеш да ми забраниш.

— Вярно, не мога, но той няма да ти отвори вратата, така че няма никакъв смисъл да ходиш.

— Откъде знаеш, че той няма да ми отвори?